Живеем на територия с егономика и демокрация с пренабити номера*

/* от песента на Ъпсурт "Колега"/

Веселина Седларска

Това са само части на пъзела от последните няколко дни. В помощ на всички, които се опитват да сглобят общата картина.

На екрана един културолог гадае защо протестиращите носели портрет на Васил Левски. Искали държавност, а Левски не бил символ на държавността. Искали да успеят, но Левски всъщност не бил успял да осъществи идеала си. По-подходящо било да носят портрет на Стамболов, той бил семантичният белег на изградената и на защитената държавност. Макар и да не си падат по семантиката, протестиращите ми изглеждат по-наясно с темата. Левски е записал в тефтерчето си: „1871. От ноемврий 25-ий захващам да водя точна сметка от дека какво зимам и за какво ги давам. Гребен за мене - 2.½, маслини и рапон - 3, за ябълки - 1…”
Това е семата (знака), който протестиращите искат да видят - почтеност в харченето на народната пара. Два дни преди това същият културолог пак се чудеше каква била тази българска ригидност към новаторството, все това не можело, онова не можело, защо например да не можело да се махне валутният бо… Водещият го засече като гръм „само с това не давайте пример”! „Ама защо…” Измислете друг пример, настоя водещият и ме налегна яд, че канят в телевизиите все някакви всичколози, а не бай Данчо, който тези дни обикаля града, спира всеки и му казва: „Кажете им да не пипат етническия мир и борда, другото все някак ще го наредим.” На Трети март шествията в градовете не бяха в установените по традиция посоки. Тази година хората решаваха къде да се съберат и накъде да тръгнат спрямо местоположението на паметника на Левски в съответния град. Слава Богу, че не са културолози, та разбират от семантика. Вечерта на националния празник си отиде Пламен Горанов. Човек знак.

Животът като аргумент. Комунизъм наричаме някакво минало време, в което не можеше да се говори. Демокрация наричаме някакво време, в което не можем да се чуем. Когато думите не значат нищо, дори ако ги изкрещиш, ти остава само един аргумент да бъдеш чут - животът ти. Никой не притежава повече от живота. Има хора обаче, за които неща, които не може да се притежават, са по-важни и от най-голямото притежавано. Самозапалващите се били грешници според всички религии. Праведниците от всички религии са на свиждане в правителствената болница. На Великден за пореден път ще получим доказателство, че сме най-праведни сред праведните. Тогава благодатният огън ще слезе от небето точно в православен храм в мултихрамовия Йерусалим. Благодатните огньове дали само слизат от небето, или може да се въздигат към небето?


В поликлиниката специалистите седят пред компютрите и подобряват рекордите си за време за подреждането на пасианс. Няма направления, няма пациенти. Току някой надникне: „Джипито ме прати за преглед, обеща, че ще даде направление през април.” А е началото на март. Трима души са се самоубили за една нощ във Варна. Три деца са изгорели във Видин. Само в София от началото на годината 129 души са сложили край на живота си, в Благоевградско - 13. Тъкмо да напиша, че животът у нас не е ценност, и ГЕРБ ме опровергава. Те ценят живота, Бойко Борисов е изпратил поздравителен адрес на Калина Вълкова от село Калояново по случай 100-ния й рожден ден. Тя станала член на партията преди две години. Телеграмата гласи: „ Благодаря Ви за активността и постоянния Ви интерес към политическите процеси в страната. Споделяйки радостта от празника Ви, пожелавам на Вас и Вашите близки много здраве, късмет и силен дух!” Дано баба Калина не се разболее през март, от здравната каса се надяват през април положението с направленията все някак да се оправи. За целта е препоръчително да не проявява постоянен интерес към политическите процеси в страната и особено активност.


Една приятелка осъзнала, че българският живот е призван да отклонява българите от живота. Започна да меси хляб. Искала да докосва нещо истинско. Беше се превърнала в телевизионен инвалид. Първо спря да гледа публицистични предавания, получаваше тахикардия от тях. Рекламата с Азис я удря в стомашно-чревния тракт. Спря да гледа и реклами. Обаче новината, че някакви жени ще се борят на екрана за сърцето на Пацо, я довърши, тръшна я с високо кръвно. Въобрази си наивницата, че ще я хоспитализират, и реши да търси смисъл извън телевизора. Напълни первазите с купи, в които насади подправки. Прояде кълнове. Не съм я виждала така въодушевена от години: „Разбираш ли, самото търсене на смисъл е вече смисъл!” Да й кажа ли, че националната идея на българите е липсата на смисъл? Да я светна ли, че това нашето не е остро възпаление, а хронично историческо състояние? Рискувам да ме изключи като телевизор. И пак ще каже, че й преча да търси щастието. „В Европа щастието е до Виена.” Румънецът Емил Чоран го е казал, моля ти се, не се сърди на мен.

„Икономиката! Икономиката!” – извисява глас български депутат от парламентарната трибуна. Ами няма икономика. Има егономика в условията на демокрация с пренабити номера. И сега крачим на протестите като из някаква кръстословица. Ако напишем водоравно „мажоритарни”, дали ще ни излязат верните думи в посока отвесно? Не знаем. Какво правим, когато не знаем? Правим референдум. Ще правим избори. Изборите през май ще приключат със същия резултат като референдума през януари. То нямаше резултат, освен че бяха похарчени едни пари, ще кажете. Е, да де.

Може би все още се намират тук-там хора, които вярват, че имаме държава. Не и в Сливен, където, и да е имало неколцина наивници, от няколко дни вече няма – нито един. Престъпността в този град има много имена, емблематичното е Атанас Мъндев. Легендарен във всяко отношение – и в местния рекет, и в международното сутеньорство, и в концесионирането, и във физическото оцеляване, след като извадиха от него 7 куршума и единственото последствие беше, че след това надупчване се сдоби с прозвището Наско Лейката. Името му изскача от криминалните досиета на няколко европейски държави.
През 2008 година Атанас Мъндев беше задържан, следващата година започна голямото дело срещу него и ръководена от него организирана престъпна група за трафик на хора, извършвала престъпления в България и в чужбина. По делото имаше защитени свидетели, призовани бяха над 20 проститутки, някои от които се осмелиха да говорят. Сливенският съд направи всичко, което беше възможно, за да приключи това дело. Точно защото знаеше, че ако не го приключи, никой в Сливен нямаше да вярва, че в града има правораздаване. Имаше заседание, в което в съдебната зала стоеше кардиолог, в коридора санитари, а пред входа на съда - линейка, за да бъде здравно обезпечен подсъдимият в случай на повишена чувствителност. През 2011 г. беше произнесена присъдата – 11 години лишаване от свобода и 20 000 лева глоба за Атанас Мъндев и различни по време присъди за останалите от групата.
Неотдавна Бургаският апелативен съд намали присъдата на Атанас Мъндев на 7 години. Дойде ред на последната инстанция. На 19 февруари 2013 г. делото се гледа във Върховния касационен съд. За рекордния срок от една седмица се появи и решението – то отменя присъдата и връща делото обратно в нулева точка. Не бързайте с нищо, преди да сте чули основанието за отмяна. В делото в Сливен е участвал съдебен заседател, беловлас гражданин на 78 години (сега вече на 80). Срещу този човек съпругата на един от организираната престъпна група, съподсъдим на Мъндев, е подала жалба, че я задирял в парка и я ощипал. За ощипването е представено медицинско свидетелство. По жалбата било заведено дело, но ощипаната не се явявала в съда и то е прекратено. Адвокатът на жертвата на щипача поискал отзоваването на 78-годишния извършител на сексуален тормоз, но искането не бил уважено от сливенския съд. И по тази причина, както и във връзка с практиката на Европейския съд по правата на човека, у Върховния касационен съд възникнало съмнение за безпристрастността. Затова: присъдата на Атанас Мъндев и останалите се отменя, делото се връща в първа инстанция за разглеждане от друг състав и решението не подлежи на обжалване. Това решение е взето в състав Вероника Имова, председател, и Красимир Харалампиев и Цветинка Пашкунова, членове. Ако ви се чете повече за престъпленията на групата в България, Холандия, Белгия, Франция и за леката телесна повреда в градинката, може да го направите на http://www.vks.bg/vks_p03.htm
Да призная и моя конфликт на интереси за улеснение на заинтересуваните. Преди повече от десет години минах с една позната край странна картинка. Двор, под асмата маса, на масата две чаши с ракия, на стола едрогабаритен човек с черни очила. А пред него строени целият оркестър „Карандила”. Свирят „Парла пю пиано”. А човекът на масата по-тъжен и от мелодията. „Това е Салама”, каза тогава моята позната. Кой в Сливен не знае Салама, кой не е чувал за него, той е един от групата на Мъндев и всичко написано по-горе по отношение на присъдите за Мъндев се отнася и за него. Извървяхме с тази позната туристическия си съботен маршрут, върнахме се по същия път, в оня двор „Карандила” с последни издихания музицираше „Парла пю пиано”, а човекът с черните очила пиеше от една чаша, отливаше от друга и бършеше сълза. Как бяха издържали и той, и музикантите, и мелодията, нямам представа. Бяха минали поне три часа. Да не ви споменавам хонорара на оркестър „Карандила” за час, защото те си го заслужават. След няколко дни срещнах Ачо от „Карандила” и го попитах каква беше тази работа. „Салама беше разбрал, че са убили в чужбина Курабийката, скърбеше човекът.” Курабийката беше друга легендарна личност от бандата. Те вървяха заедно като закуска във ведомствен стол - където Салама, там и Курабийката. Звъннах на тази моя позната да й кажа, тя безмилостна: „Значи така ги убиват – разделно, първо въглехидратите, после протеините.” И се хванахме на бас. Тя каза, че ще ги видим в затвора едва след пет години. Аз заложих на десет-петнайсет. Тези дни загубих баса и това ме прави пристрастна по темата като 78-годишния флиртаджия. Загубих баса, защото те никога няма да влязат в затвора. Всички съдии в Сливен са сигурни - това дело няма как пак да събере свидетелите, които тогава имаха кураж, а след този случай – едва ли. Но един личен загубен бас е нищичко в сравнение с това, че губим държавата си.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема