Партията на Меглена Кунева предложи пакет от мерки, който почти изцяло повтаря афоризма „Никой не може да ви даде толкова, колкото ние можем да ви обещаем!”

Любослава Русева

Навремето попаднах на едно предизборно събрание в градче от Северозапада – както е известно, най-бедният район в страната. От този край е Йордан Радичков и местните хора разправяха, че ако има нещо, което да им е донесло радост, то било разговорът с „нашия човек” в читалището. Само преди дни Радичков беше идвал при тях и си поговорили за това дивно и загадъчно място, в което се въдят верблюди, а блатата са пълни със зеленоноги кокошки и кокилобегачи. На походна масичка в преддверието още се продаваше неговото „Мюре”, издадено сравнително наскоро, и аз реших да си го купя, въпреки че вкъщи имах два екземпляра. Тук, стори ми се, повестта беше поела от северозападната причудливост - сигурно защото се беше върнала у дома.
Пак там, в читалището, трябваше да се проведе и дискусията с кандидата за кмет на партия Х. От София пристигна мерцедес с двама депутати, изтупани в маркови костюми, с излъскани обувки и дипломатически куфарчета. Делово влязоха в салона, където аранжировката беше издържана по каноните на всяка предизборна среща: на сцената голяма маса, застлана с плюшена покривка, в подножието наредени дървени столове. Салонът беше пълен - най-вече от любопитство каква зеленонога кокошка или кокилобегач ще изскочи и от тия политически верблюди.
Естествено, „политбюрото” от висините се зае да обяснява какво ще направи, ако онези долу гласуват за кандидата на партия Х г-н Y. „Ще оправим пътищата, ще ремонтираме фонтана в центъра, ще купим нови успоредки за училището.” „Ще, ще, ще...”, повтаряха, но изведнъж един човек не издържа, стана и извика: „Не ви вярвам!” Настана суматоха – ама също като онази на Радичков, с всичките й възгласи като „К’во става там?”, „Стой!”, „Дръж” и „Ах, майка му стара!” Някой се беше осмелил да прекъсне монолозите им и скъпите костюми горе намръщено започнаха да му се карат откъде накъде ще им възразява и как така пък няма да им вярва!
„Ами не ви вярвам заради тоя мерцедес отвънка и заради тия лъснати чепици”, кротко отвърна нароченият за провокатор. Каза им още, че като дошъл тук, големият Радичков седнал долу, сред хората, и си говорил с тях, без да ги назидава. Изслушвал ги. Изобщо държал се твърде скромно. Бил човек, към когото веднага изпитваш доверие, понеже „не е гланциран”.
Ей тази дума така ми се е забила в главата, че като видя нещо гланцирано, веднага се обажда някаква аларма: „Внимание, фалшиво!” И все се сещам за Павлето, чиято работа беше да примамва с изкусителното си „па-па” дивите патици. Докато стопанинът му залягаше в тръстиковото прикритие, най-доброто мюре на Северозапада изпращаше към небето тихи подвиквания, пълни с обещания за домашен уют, пък който се хванал - хванал...
Подобно усещане имах преди дни, когато от всички разгърнати вестници изпадна лъскав бял лист. На него пишеше „31 неща, които ще променят нашия живот” и в първия момент си помислих, че става дума за по-луксозна промоция в някой хипермаркет или за реклама на поредния бестселър как да отслабнем завинаги.
Офертата се оказа политическа. Движение „България на гражданите” лансира промяна в 31 точки, сред които са нова конституция, увеличен бюджет за образование, създаване на 150 хил. нови работни места, подкрепа за бизнеса, отмяна на данъка върху лихвите, гражданско участие в държавните регулаторни органи. Не на последно място - поета бе и лична отговорност за предложенията, тъй като под тях стояха името и подписът на лидера Меглена Кунева.
Защо тогава се задейства онази моя аларма?
Ще започна с формата:
Вече месец много български граждани са на улицата. Те излязоха там заради провеждането на политика, за чиято алтернатива се представят г-жа Кунева и нейният екип, и защото политическото статукво, от което г-жа Кунева и нейният екип се разграничават, им е додеяло до крайна степен.
В същото време партията с етикет „на гражданите”, т.е. имаща претенцията да ги представлява, се покри и почти излезе в нелегалност. От нея не последва нито коментар по хаотичните и понякога абсурдни искания на улицата, нито впечатляващо предложение за промяна (като изключим вече поотшумялото, твърде общо и янеподобно подхвърляне на идея за нова конституция).
Разбира се, в случая не става дума за това, че Движение „България на гражданите” сгреши, като не пробва да употреби протестите по примера на Янев или Волен Сидеров. Щеше да изглежда нелепо г-жа Кунева да поведе недоволните като Свободата в прочутата картина на Дьолакроа, но и не по-малко нелепо изглеждаше липсата на смислено политическо присъствие в пика на събитията.
Последвалият опит за компенсация под формата на участие в първото предаване на Сашо Диков („Дикoff”, 2 март) по Нова телевизия не просто беше закъснял, а зададе контурите на тежък провал. Меглена Кунева се държа назидателно и донякъде истерично, а реплики като "Следващия път, когато ме каните, се подготвяйте!" и "Слушайте внимателно, за да разберете всичко, защото няма да повтарям!", не бяха обидни за водещия – те бяха обидни за зрителя гражданин. Добавим ли към неприемливия тон и допускането на подкрепа за ГЕРБ, „ако се държат прилично”, никак няма да е пресилено да се каже, че лидерът извърши двоен автоатентат. Първо, зачеркна довчерашните си уверения, че по никакъв начин няма да има вземане-даване с партията на Бойко Борисов, и, второ, избра момент, когато Борисов вече бе подал оставка, отваряйки територия за изява тъкмо на определилите се като негови алтернативи.
Зле подбран бе и моментът за лансирането на „31 неща, които...”. Ден преди обявяването на състава на служебното правителство (11 март) беше абсурдно да си въобразиш, че някой ще им обърне внимание. По-лошото - изхарчването на значителна сума за отпечатването и тиражирането на гланциран лист с обещания провокира много повече почуда и дори несимпатия, тъй като на фона на масовото обедняване и несигурност изглеждаше като подигравка.

Но да оставим формата и въпросите от какви източници се финансира тази партия, за да си позволи подобен разкош, и нека плавно преминем към съдържанието...
Справедливостта изисква да призная, че сред мерките има такива, за които гласувам с две ръце. Например изчистването на избирателните списъци от „мъртви души” чрез активна регистрация, отмяната на привилегиите на народните представители (служебни коли и безплатно паркиране), намаляването на партийната субсидия – най-високата в най-бедната страна в Европа. Абсолютно споделям предложението за увеличаване на парите за образование с най-малко 500 млн. лв. и да се опростят правилата при обществените поръчки. И в двата случая обаче стои въпросът „как”, а той би трябвало да се зададе и към „обещанията” да се разкрият 150 000 нови работни места, да се намалят наполовина населените места, засегнати от воден режим, както и до две години нито едно българско дете да не чака за детска градина.Оттук нататък, уви, и аз ще стана заядлива. Не за друго, а защото предложенията са нахвърляни хаотично, неконкретни са и непромислени, от някои лъха и на откровен популизъм. „Любими” в това отношение са ми следните:
7. Ще стартираме 4-годишна програма, при изпълнението на която във всяко българско училище ще има спортна зала или физкултурен салон.
8. Ще удвоим средствата за развитие на масовия спорт.
10. Ще улесним инвестициите, като премахнем „данък несигурност“ и „такса административен произвол“.
18. Ще реформираме спешната помощ така, че линейката да идва за не повече от 30 минути във всяка точка на страната.
31. Ще изградим и ремонтираме повече пътища от което и да е правителство досега.
Но докато всички тези алабализми все пак може да минат в графа „Никой не може да ви даде толкова, колкото ние можем да ви обещаем”, има и вредоносни идеи:
11. Ще отменим данъка върху лихвите и ще върнем събрания данък на всички, чиито депозити са не по-големи от 5000 лв. (Връщането на събрания данък ще създаде огромен хаос. Пък и защо е сложен таван?)
12. Ще увеличим поетапно бюджетните заплати, като започнем със заетите в образованието, в здравеопазването и в полицията. (Как ще стане при срината икономика и без да е за сметка на частния сектор?)
14. Ще създадем програма за нисколихвено кредитиране на млади хора, които искат да се занимават със социално предприемачество. (Да ви звучи като привилегия? И какво точно означава социално предприемачество?)
15. Ще приемем закон за подпомагане и развитие на българската култура, който да гарантира държавните ангажименти към културата и да улесни инвестирането в културни проекти. (Отвсякъде мирише на социализъм. Много по-добре е да се въведе преференциална ставка по ДДС и културата сама ще живне.)
20. Ще направим безплатни 100% от лекарствата за всички деца до 7-годишна възраст. (А няма ли да настъпи корупционен хаос и бързо да установим, че 30% от 7-годишните пият хапчета за кръвно?)
22. Ще въведем тестове за лоялност с детектор на лъжата за ръководителите в митническите и данъчните органи, в МВР и специалните служби. (А защо да не ги изповядваме с „испански ботуши”?)
26. Ще въведем санкции за банки, които съзнателно са допуснали свръхзадлъжнялост на техни клиенти физически лица. (Кой ще решава дали съзнателно са го допуснали? И откъде накъде държавата ще оценява търговския риск на частни банки?)
27. Ще задължим всеки монополист автоматично да проверява сметките на потребителите, ако те са по-високи с повече от 10% в сравнение с предходния период. (Позната соцрегулация, която само ще качи още повече цената на тока.)
28. Ще стартираме 15-годишна програма за саниране на всички панелни сгради в страната с европейски средства и със средства от държавния бюджет. (Ей, хора, по какви причини всички да плащаме заради тези, които са си купили апартаменти в панелки?!)
Смайващо е, че мерките са хем позакъснели, хем звучат като написани набързо от аматьори. Нито Кунева обаче, нито хората, които тя събра около себе си – от НДСВ, от ДСБ и всъщност откъде ли не, нагазват в политиката едва сега.
Още по-смайващо е, че мерките очевидно са готвени в отговор на множество критични призиви да се предложи конкретност, а в същото време им липсва плътност и на места дори звучат като „Обещаваме да обещаваме”. Нещо като „па-па”-то на Павлето, ама някакси много формално, да не кажа нефелно...
Тия дни отново съм се зачела в „Мюре” и се връщам към онзи спомен от читалището. Било е преди повече от десет години, но се сещам какво стана след срещата с верблюдите от София. Седнах на една пейка и понеже имам навика да разлиствам книгите отзад напред, тогава съм подчертала с молив финала:
„Ако мюрето успее да примами нещо – добре, ако не успее – пак добре! Номенклатурата нищо не губи! Изглежда че и самата демокрация лека-полека се превръща в мюре, а на кого е изгодно това, е трудно да се обясни, най-трудно е на народа да се обясни! Горкият български народ – съсипаха го от обяснения!”
Вече имам 31 нови причини да разбирам по-добре тези думи.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема