Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Пред тях са блеснали житата

Служебното правителство работи така, все едно разполага с цялото време на света

 

Любослава Русева


Имам идея: всеки петък вместо парламентарен контрол, на който подлежи едно редовно правителство, служебният кабинет да се явява в играта „Минута е много”. За целта, разбира се, тя трябва да бъде възстановена, като от архивите на държавната телевизия непременно се извади анимираното човече с ципа на устата.
Помните ли го? Според регламента играчите си избираха областта, в която са компетентни, а въпросите задаваха с писма самите зрители. Тъй като участникът беше задължен да отговори в рамките на минута, към петдесетата секунда ципът се отваряше и онова човече подканяше с дразнещо гласче: „Няма време!”
Предложението ми е напълно сериозно, защото ако на едно редовно правителство може да се дадат сто дни, за да бъде притиснато да отчете какво е свършило, то всеки служебен кабинет трябва да поеме властта със засилка. Принуден е, с други думи, да се мобилизира в спешен порядък и да отчете резултати още в първите сто часа. А доколкото екипът на премиера Марин Райков разполага едва с осем седмици от встъпването си в длъжност до изборите на 12 май, за неговите намерения и воля вече може да се съди по прохождането му. Нещо повече – да му се търси сметка с дразнещи подканяния като

„Няма време!”

Засега, уви, служебното правителство не дава знак, че е разбрало с какви ускорени темпове би следвало да работи. Кара я някак лежерно, все едно пред него се е разпрострял дълъг времеви хоризонт. Държи се като да управлява държава в цветущо състояние, а не в тежка криза, принудила хиляди българи да излязат на улицата. Въпреки че при (полу)обявяването на състава конструкторът му Плевнелиев го натовари с твърде амбициозни задачи, кабинетът „Райков” продължава да си татаника „И няма край животът бодър”, а вестниците преливат от умилителни очерци за детството и младостта на министрите, вместо да описват смелите им държавнически решения.
Какво научихме дотук?
Служебният премиер имал една-единствена любов и това била неговата съпруга. Двамата отгледали прекрасни деца – син и дъщеря. „Левски е свято име в семейството им”, разказа Лидия, майка на Марин Райков, понеже прапрадядо му Маринчо бил близък с Апостола и дори пял в църквата в село Войняговци с него.
В хора на хасковската езикова гимназия пък пял служебният икономически министър Асен Василев. “Постъпи в хор “Лира” още когато беше в подготвителен клас и пя до завършването си”, спомня си художествената ръководителка Стефка Младенова. В началото Асен бил висок баритон, но можел да пее и басови партии, а след това гласът му мутирал в тенор. Като второкласник вземал сестричката си от детската градина. В гимназията имал само шестици.
След заглавието „Юлиян Попов чупел прозорци, но роден за министър” научихме и това, че поне министърът на околната среда и водите бил палав като дете. Щом пораснал обаче, дал признаци, че „разбира обществения живот”, „има широка стратегическа перспектива на мислене” и е „брилянтен комуникатор”. Да не пропусна: поканата да стане член на служебния кабинет го заварила, докато хапвал кебапчета в обедната почивка на конференция в Букурещ...
Четейки спомените на учителки, братя, майки, първи братовчеди и т.н., всички ние - и мълчаливото мнозинство, и шумното малцинство (според Марин Райков), все пак поглеждахме към кабинета с очакването, че ще навлезе в управлението решително. Най-вече в три посоки: ще изслуша исканията на улицата, ще удовлетвори призивите за ревизия на държавата и ще започне да прави необходимото за провеждането на честни избори. Заради интелигентната му и технократска фасада някои дори предположиха, че кабинетът ще съумее или поне ще има амбицията да свърши много повече от това. Че няма да прояви колебливост, няма да играе като

Б отбора на ГЕРБ

нито ще обслужва някой олигархичен кръг, а наистина ще се стреми да постигне „достоен демократичен преход към ново, избрано от народа правителство”.
В началото предупрежденията на скептиците изглеждаха прибързани, тъй като стъпваха преди всичко върху лустросания лик на дългогодишния дипломат Райков и върху „чужбинските” биографии на министрите. Да, от тях можеше да се направи извод, че функцията на премиера и на неговия екип е единствено да успокои външните партньори, чуждестранния бизнес и отчасти „елита”. Да, можеше да се заподозре, че целта им ще е да изглеждат отдалечени и несвързани с проблемите на хората, така че Борисов, Цветанов и пр. да изпъкнат на фона им като пълнокръвна антитеза. Това обаче съвсем не беше достатъчно, за да се стигне до заключението, че правителството няма да се опита да зададе нова перспектива и ще играе за статуквото. Бяха нужни факти (и то в трите горепосменати посоки), които да потвърдят опасенията.
И те за съжаление дойдоха.
Още в първата си реч премиерът Райков декларира, че по същество няма да се съобразява с протестиращите. „Ще слушам повече мълчаливото мнозинство”, каза той, при положение че към онзи момент социологическите изследвания регистрираха около 70-80% обществена подкрепа за случващото се на улицата.
А „на улицата” вече се бяха самозапалили трима души. Задвижени от гняв или отчаяние, тези драстични актове идеха да подскажат на служебното правителство, че поема управлението на страната в особено тежка ситуация. Преди дни председателят на Българската стопанска камара Божидар Данев дори я сравни с национална политико-икономическа и морална катастрофа, трета след „промяната”. Криза, стигнала до ръба, до дъното, която изисква не просто политически, а чисто човешки усет за съпричастие, разбиране и търсене на изход.
Е, премиерът не преодоля това изпитание.
То му даваше възможност да излезе от образа на паркетен дипломат и да покаже искрено отношение към задачата, с която се е нагърбил, но Марин Райков я пропусна по изумително нелеп начин.

Райков целува ръка на патриарх Неофит

Прехвърчайки с хеликоптер от София до Русе, за да се срещне с бившия Русенски митрополит и новоизбран патриарх Неофит, та заедно да призоват за прекратяване на самозапалванията, служебният министър-председател показа, че е

повече служебен, отколкото министър-председател

Впрочем тук дори не става дума за безсмислено похарчените държавни пари в момент, когато много българи са обезумели от бедност и липса на перспектива. Очевидно свикнал да се подвизава по коридори и из салони, където маниерността минава за висше политическо умение, Райков беше откровен, че нито иска, нито може да бъде нещо друго от това, което е. А именно: Зейфод Бийблброкс - президента на имперското галактическо правителство от „Пътеводител на галактическия стопаджия”, описан като „един фигурант, неразполагащ с никаква власт, чиято служба не се състои в това да упражнява власт, а да отклонява вниманието от нея”...
Последвалите срещи с лидерите на БСП и ДПС потвърдиха впечатлението, че Райков не възнамерява да остане в историята като служебния премиер, пробол в сърцето статуквото, както Свети Георги – змея. Не приемайки призивите на опозицията за ревизия на държавата (което да покаже реалното й състояние) и за смяна на областните управители (което да лиши ГЕРБ от възможности за евентуална манипулация на изборите), той на практика заяви, че няма да изпълни нито едно от основните очаквания към кабинета.
Но има и друго: след нестройните изявления на служебния икономически министър, че сме привлекателна туристическа дестинация, понеже Черно море е най-слабо соленото и „като плуваш, не ти се зачервяват очите”, успокоенията за състоянието на фискалния резерв всъщност трябваше да ни разтревожат. „Към 18 март той е 4 млрд. лв. и превишава значително депозита на Сребърния фонд от два милиарда лева”, каза след първото правителствено заседание Марин Райков (20 март), но експертите вече имаха едно наум относно компетентността на екипа му. Вземайки предвид и харчовете на предишния кабинет, направени „в 12 без 5”, това обяснение едва ли ги задоволи. Много меко казано...
Същата тревожност следваше да произтече от въпроса как ще бъдат проведени изборите, при положение че регионалният гръбнак на ГЕРБ ще остане непобутнат, а прокурорът, който ще следи за честността им, е близък до бившия вътрешен министър. Нека припомня: прокурор Ася Петрова се радва на високата оценка на Цветан Цветанов, в момента шеф на националния предизборен щаб на ГЕРБ, заради поисканите и произнесени от съда доживотни присъди по „знаковото” за бившите управляващи дело "Килърите”. В края на миналата година тя пребиваваше в САЩ три седмици с министъра, съпровождайки го по време на безпрецедентно дългата му командировка заедно с шефа на ГДБОП Станимир Флоров. След избирането на Сотир Цацаров за главен прокурор тя стана негов заместник.
Сигурно тези факти нямаше да са от кой знае какво значение, ако не бе дошло недопустимото изявление на проф. Михаил Констатинов, шеф на пряко свързаната с вота фирма „Информационно обслужване”, че ще направи всичко възможно на власт да не се върне тройната коалиция. А може би и то щеше да мине и замине, ако изведнъж не се оказа, че обещаният от президента т.нар. граждански изборен борд ще бъде съставен по предложение на парламентарно представените партии. Най-абсурдното обаче е, че докато имаме министър на електронното правителство (каквото и да значи това), все още не е ясно как и дали секционните избирателни комисии ще се сдобият дори със задължителните по закон машини за сканиране на секционните протоколи...

„Аз съм оптимист!”

написа в Туитър съпругата на президента Плевнелиев – Юлиана. И вероятно не лъже. Стига да съдим по обстоятелството, че на първото си заседание назначеното от държавния глава служебно правителство взе категорично решение 11 май, събота, да стане неработен ден заради изборите на 12-и, кабинетът „Райков” изглежда решен да направи дълбоки реформи. Сигурна съм дори, че ако се яви в „Минута е много”, той ще обере точките, защото най-малкото Асен Василев ще отговори с абсолютна точност на въпроса за наличието на сероводород в Черно море в концентрация 11-14 мл/л!
Сега се сещам между другото, че това правело невъзможно съществуването на живи организми на дълбочина от 120-150 метра. Отвъд тази граница имало само анаеробни бактерии и затова флората и фауната в Черно море били ограничени по количество и разновидност. Рибите се чувствали неуютно в това наше море – също като човеците на тази наша земя. Имало нещо особено в липсата на сол, която всъщност поддържа живота.
Откъде го знам ли?
Научих го преди години от група любители еколози, които денем се гмуркаха в тъмните сероводородни води, а вечер пееха край стъкмения лагерен огън:
Пред нас са блеснали житата,
окъпани от топъл дъжд,
и ний вървим, вървим нататък,
и няма край, и няма край
на шир и длъж.
Изглеждаха ми като хора, които нямат кой знае какво толкова да правят. И дори припявах: „И няма край животът бодър, няма край!”
Кой да ми каже тогава, че сме пеели за българския преход и всичките му производни...

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel