Как се разви „движението на възмутените” 15 М и какво от неговия опит би било полезно, за да станат по-конструктивни и българските протести

Хосе Антонио Санчес,
испански журналист

След многохилядните демонстрации от последните седмици в България едва ли някой се съмнява, че „вирусът” на възмущението вече е тук. Какви паралели може да се доловят с подобното масово протестно движение от испанските площади, което скоро ще навърши две години?
В Испания през 2011 г. икономическата криза и ефектът от нея започнаха да стават опустошителни. Спря отпускането на кредити, хората губеха жилищата си заради невъзможни за изплащане ипотеки, много фирми затвориха бизнеса си и хиляди работни места изчезваха почти ежедневно. Започнаха протести, предизвикани най-вече от финансовата криза и някои от най-лошите й последствия – безработицата и несигурността на работното място, бюджетните орязвания, нарастването на таксите в образованието и т.н. В такава обстановка на 15 май 2011 г., една седмица преди местните избори (първите от разразяването на кризата през 2008 г.) на централния мадридски площад „Пуерта дел Сол” се събра една мирна и спонтанна демонстрация, свикана малко по-рано по социалните мрежи от различни организации и между тях – от гражданската платформа „Реална демокрация сега!”
Този протест завърши със сблъсъци и запали фитил, чийто пламък обиколи 58 града, събуждайки внушителна част от испанското общество. Хората кипнаха срещу политическата класа, прекалено обвързана с частни икономически интереси и прекалено откъсната от всекидневните проблеми.
Испанските демонстранти, също както и българските сега, бяха разнообразна, многолика и хетерогенна маса. Тя обаче въпреки всичко се оформи в „движение 15 М” (от 15 май – датата на първия протест) и издигна общи искания: да се излезе с алтернатива на доминиращия двупартиен модел PP-PSOE (това са испанските абревиатури на Народната партия и на Испанската социалистическа работническа партия), да се сложи край на корупцията, да се зачитат основните права на жилище, работа, образование, здравеопазване и т.н.
На местния вот на 22 май 2011 г. урните отсъдиха, че по-виновни за кризата са социалистите (PSOE), които загубиха голяма част от квотата си във властта. Поради разклатеното доверие се наложиха извънредни парламентарни избори. Те се състояха на 20 ноември 2011 г. и на тях Народната партия (PP) взе абсолютно мнозинство, представяйки се за единствената способна да съживи икономиката политическа сила. Днес, след година и половина погазване и неизпълнение на предизборните обещания, след драстични орязвания на обществените разходи, вдигане на данъци, приватизация на обществените услуги и скандали за корупция ситуацията е още по-лоша. Това дава основание на онези хиляди хора, които дадоха началото на движението 15 М, да продължават да се организират в различни граждански формации.
Още през 1912 г. Бенито Перес Галдос – един от най-големите испаноезични автори на критическия реализъм, сравняван с Дикенс, Толстой и Балзак, пише: „Двете партии, които са се споразумели да се редуват по мирен път във властта, са две човешки стада, които не желаят нищо друго, освен да пасат в бюджета. Липсват им идеали, никакви възвишени цели не ги вълнуват, никога не биха подобрили ни най-малко условията за живот на нещастната ни, бедна и неграмотна раса. Те се прескачат един друг, оставяйки всичко така, както е днес, водейки Испания само към алчно потребителство, което може да приключи само със смърт. Те няма да се ангажират с решаването нито на религиозните, нито на икономическите, още по-малко на образователните проблеми. Няма да сътворят нищо друго освен една чиста бюрокрация, деспотизъм, стерилна среда за ходатайства, услуги за приближени, законотворчество без никаква ефикасност...”
Минал е един век, а тези думи още са актуални...
Що се отнася до България, Мануел Роблисо, доктор по политология на УНЕД (испанския Национален университет за дистанционно обучение) и професор по социология на Университета на Кастия-Ла Манча, пише в своята книга „България – социалната промяна и преходът към демокрация”, че преди и по време на прехода към пазарна икономика в страната практически не са съществували опозиционни на режима или на управляващата партия организации. „На пръв поглед този факт може да се тълкува от гледна точка на две ключови реалности. От една страна, същинската политико-институционална рамка ограничава напълно потенциалните възможности за организиране и  израз на несъгласие. От друга страна, в България е било налице най-малкото ниво на отхвърляне на

Протестите в Мадрид

 комунистическия режим в сравнение с останалите в общността.”
Почти четвърт век е минал и въпреки че все още дистанцията е малка, вече се усеща покълването на нещо ново. Протестите непосредствено преди падането на комунизма и онези, които бяха генерирани от икономическата криза през 1997 г., когато дългът и хиперинфлацията задушаваха страната, се отличаваха значително от сегашното недоволство на гражданите. Днес чуваме вик на невъзможност да се понасят повече бремето на недоимъка и липсата на перспектива. Оставката на правителството на Бойко Борисов се оказа недостатъчна за хората, които продължиха да излизат на улицата, изисквайки реална промяна и скъсване с миналото, белязано от частни интереси и от отчуждение на гражданина от политиката.
Предизвикателството днес за всички тези асоциации и групи в България е да се организират и да говорят открито за предложенията и механизмите за политическо, икономическо и социално участие, които толкова години са били отказвани на българския народ. Оглеждането за международен опит в протестите вече е факт. В Мадрид например разположилият се на площад „Пуерта дел Сол” лагер на протестиращите се прехвърли към квартали и селища, сформирайки народни събрания по места, които на свой ред образуваха Народното събрание на Мадрид (АПМ). Основната му цел бе да популяризира движението 15 М и да мултиплицира в локалното пространство пряката демокрация, метода на асамблеите, отвоюването на публичното пространство и на критическото мислене. Така бяха сформирани повече от стотина народни събрания само в Община Мадрид и оттогава насам те се събират редовно. Разделени на различни комисии (образование, здравеопазване, култура, околна среда и т.н.), те вече са постигнали различни нива на самоорганизиране и участие, както и напредване в посока на общите искания и конкретните действия.
Един добър пример в това отношение е Платформата на пострадалите от ипотеки (PAH) и нейната гражданска кампания «Стоп на изселванията». Тя съветва и подпомага хора, сблъскали се с принудително изселване заради невъзможност да покриват месечните вноски по ипотеките си. PAH отпразнува като своя голяма победа неотдавнашното решение на съда на ЕС, който даде инструмент на испанските съдии да спират изселванията, основавайки се на европейска директива от 1993 г. за защита на потребителя. Според статистиките за първото тримесечие на 2012 г. в Испания е имало по 500 изселвания дневно! Първото такова изселване обаче е спряно с протест в мадридския народен квартал Тетуан още на 15 юни 2011 г. По-късно, през февруари 2012 г., банката BBVA опитва отново да изсели същото семейство, но благодарение на преговорите, поведени от PAH с банката, се стига до споразумение за отстъпка в плащанията и за предоставяне на друг апартамент с два предварително покрити месечни наема.
В Испания онзи, който не може да покрива вече ипотеката си, не само губи жилището си, но и продължава да си влачи изплащането на дълга, който остава, плюс постоянната му актуализация. Ситуацията на над 400 000 изселени досега семейства непрестанно се влошава, става непоносима, води до самоубийства. Около 30% от самоубийствата през 2011 г. са предизвикани от невъзможността да се покрива изплащането на ипотеката и от последвало изселване. Тези случаи се разгласяват от медиите, вълнуват обществото и често помагат чрез преговори с банките или народен натиск да бъдат спрени стотици изселвания.
В България в същия контекст е фокусиран примерът на самозапалилия се във Варна Пламен Горанов – акт, разтърсил общественото мнение и контрастиращ с цялата политическа реалност. Може би също като в Испания и тук сме свидетели на пробуждане на съзнанието и на покълване на вярата, че с общи усилия нещата може и да се променят.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема