Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

На дъното

И оптимистите трябва да признаят: не може да стане по-лошо, нито държавата ще потъне, след като такава вече няма. Кой ще ни спаси от нас самите

 

Любослава Русева

 

Аз се намирам в пълна, може би нездрава летаргия. Сутрин мъртвешки сън, а вечер силна сънливост, пълно отвращение. Няма подтик. Човек ще подивее.
В България е като в лудница, пълна с хора с различни кокарди и ордени, с някакво нощно гърне на главата, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, Наполеон. Никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм...
Положението е страшно черно и безнадеждно, не се вижда как може да се излезе от него. В Европа всичко върви като да вървиш на параход, а тук на платноход. Често по цели месеци седиш в миризливи води между подводни скали и чакаш вятър...


Откъсите са от "Български дневник" на Константин Иречек, който пристига в София през 1879 г. и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение. През 1881-1882 г. той оглавява министерството в правителството на Казимир Ернрот и в правителството без министър-председател.
Чехът Иречек е един от многото чужденци, които след Освобождението идват тук, за да помогнат за изграждането на новата българска държава. Сред тях е и споменатият Казимир Ернрот – финландец по произход, който участва в наливането на основите й първоначално като военен министър, а сетне като премиер и министър на вътрешните работи.
Уви, когато през септември 1884 г. Иречек си тръгва от България, той пише: „В политиката е каша както винаги. Спах облечен, някак си в полусъница – последната нощ в София.“ За Ернрот се твърди, че след като подава оставка, уморено споделя с княз Батенберг: „Омръзна ми да работя с подли хора.“
Разказвам това, защото с един колега отколе водим важен спор. Този спор, описан накратко, е дали България ще може да се „оправи“ с усилията на самите българи, или тук трябва да дойдат комисари от Европа, готови да поемат кръста на управлението в свои ръце. От години колегата е в ролята на песимиста и упорито твърди, че по-лошо няма как да стане, а аз играя оптимиста и бодро възразявам, че разполагаме с шансове да пропадаме още и още. Не помня откога взе да повтаря, че сме стигнали дъното, нито колко време вече го дразня, че няма никакво дъно, но май спорим от средата на „прехода“:
Той: Държавата се разпадна!
Аз: Глупости, има накъде да се разпада.
Той: Преследва ме кошмар! Щом напиша „България“ в търсачката Google, на екрана се появява надпис с огромни букви: НЯМА НАМЕРЕНИ РЕЗУЛТАТИ. Ти разбираш ли, че държавата е изчезнала?
Аз: Я стига, държавите не изчезват току-така. А в Google, мили мой, за България излизат стотици милиони резултати. Това са стотици милиони доказателства, че държавата съществува, ако ще и да я кара криво-ляво.
Тези реплики сме ги предъвквали след всеки оглушителен скандал и моя милост все излизаше победител. В един момент колегата дори развя бялото знаме, признавайки за прибързано и твърдението си, че по-страшно нещо от тройната коалиция не може да ни се случи. „Е, наистина можело!“ - каза и обеща никога повече да не слага заглавия като „Ударихме дъното“ или „Закрихме държавата“.
Тогава, да си призная, ми стана хем мъчно, че пропадането продължава, хем се почувствах горда от своята „прозорливост”. Не си давах сметка, че ще дойдат времена, в които и двете заглавия ще ми се струват банални. По-лошото – даже не подозирах, че някога най-точното определение за състоянието на българската държава ще даде неин бивш премиер с нецензурния израз...
Добре де, изразът е „Ебаси ташака“! И не виждам причина да бъда свенлива, след като само през последния месец се убедихме, че сме се сринали във всяко отношение.
Нямало дъно ли?
Политически, икономически и най-вече морално ние сме катастрофирали. Оттук нататък не е възможно държавата да продължи да потъва, защото на практика държава не съществува. Тя се разпадаше, разпааадаше, разпааааааааадаше, докато най-сетне се разпадна окончателно и от останките й се понесе дъх на разложение.
Оптимистът в мен нямаше намерение да капитулира, щом прокуратурата потвърди анонимния сигнал за незаконно подслушване от страна на МВР. Да, той подуши специфичната миризма на развала, когато властта бъде превзета от хора с амбиция да слухтят, да следят и да трупат информация за целите на шантажа, но за него тя не беше изненада. Напротив, в очакване да бъдат извадени още по-неприятни за обонянието му истини, оптимистът продължи да си тананика познатата песен.
Сбърчил нос при телевизионната изповед на бивш министър, който допълнително накисна колегата си в МВР за масовото и незаконно подслушване, той леко се разколеба, само че отново се оказа прав. Ще става по-смрадливо, каза си, след като същият министър поиска охрана, воден от страх дали доскорошният силов вицепремиер няма да му отмъсти. Дори когато си спомни, че един депутат от управлявалото мнозинство съвсем наскоро скри семейството си в чужбина, оставяйки нотариално заверени показания срещу бившия МВР шеф, оптимистът не свали гарда и се обади на песимиста: „Видя ли? Тепърва ще вони!“
До деня на окончателната си капитулация - 26 април 2013 година, петък (виж „Кратка хроника на разложението”), това самонадеяно същество си въобразяваше, че държавата не се е сплескала на дъното. Или поне няма да го стори скоро, доколкото основните злодеи в пиесата на абсурда остават ненаказани и се разхождат наоколо „с различни кокарди и ордени, с някакво нощно гърне на главата, нещо като Юлий Цезар, Бисмарк, Наполеон“. То упорито отказваше да признае, че записаните разговори между бивш премиер, висш прокурор и ексминистър свидетелстват за краха на държавата, докато не се запита какво още трябва да го цапардоса по главата, за да извика: „Капут!“
Важно уточнение: немската дума „капут“ не означава „оня капут“, както бившият ни премиер би нарекъл някой журналист или свой заместник в неформален разговор, а е равносилна на „изтощен съм“, „предавам се“, „свършен съм“. Има, иначе казано, точно обратния смисъл на самочувствието и волята, които доскоро управлявалата партия демонстрира в устрема си отново да спечели властта. Нищо че поне имиджово би трябвало да е капут, понеже остави държавата в състояние на капут...
И така, след като изслуша записите, оптимистът в мен най-сетне вдигна ръце в знак, че се предава. Нямал повече увереност, разправя ми, да предвижда какви още бедствия биха сполетели страната. В сравнение с групировката, която по методите на подземието три години и половина трупала файлове срещу противници и „приятели”, всичко вече му изглеждало безобидно. Преди да ме напусне, спа облечен, някак си в полусъница. А мен изненадващо ме връхлетя кошмарът как Google не открива сведения за съществуването на България. Вместо това на екрана се появяваше огромна уста, която бълваше цинизми на фона на непрекъснат звук от пускане на  тоалетно казанче. Когато се събудих, се хванах, че първата ми работа е да погледна през прозореца, за да видя дали всичко си е на мястото...
Колегата песимист тия дни важно ми обяснява, че скандалите, съпътствали така наречения преход, са продукт на собственото ни бездарие да живеем в общност с правила. Смирено се съгласявам. Дори му пригласям, че последният скандал е може би най-яркото изобличение на неспособността и нежеланието да се организираме около базови ценности и представи за упражняване на публичната власт. „Е, няма да се оправим сами!” – признавам на свой

Бившият земеделски министър Мирослав Найденов заяви, че Цветанов е подслушвал всички министри от кабинета на Борисов

 

 ред и съвсем сериозно се замислям защо Европа наистина не вземе да ни изпрати комисари.
Това ме подсеща, че през миналия октомври правителството в Рим уволни целия градски съвет на Реджо ди Калабрия - най-големия и стар град в италианската провинция Калабрия. Натискът срещу Ндрагета продължи с ареста на директора на общинската фирма за събиране на боклука, след което там пристигнаха трима комисари и въведоха ред. Ако не всички, то поне най-важните институции бяха прочистени от служители, свързани с мафията. И ако не завинаги, то поне за известно време Ндрангета се покри вдън земя.
След като българската държава беше докарана до положението на Реджо ди Калабрия, но с тази разлика, че българите не са в състояние да изринат собствения си обор, изглежда логично да потърсим помощ отвън, нали така?
Преди четири години, към края на мандата си, премиерът на тройната коалиция пръв лансира идеята в българската администрация да бъдат вкарани повече еврочиновници. Такива като бай Иречек и финландеца Ернрот. Искането обаче беше изтълкувано като предизборен трик и предизвика негативни реакции в Брюксел, а сп. „Икономист” го нарече „нов колониализъм”. Много българи, включително аз, се възмутихме, че тогавашният министър-председател е готов да хариже суверенитета ни на незнайни чужди експерти, все едно сме африканска държава от рода на някогашно Конго.
„Колонизацията е исторически процес, при който по-силни държави завладяват нови територии, като поставят в икономическа, политическа и културна зависимост местните народи.”
Ами не ми звучи чак толкова зле, да ви кажа. Във всеки случай изглежда по-приемливо от това да населяваме държава фантом, в която законът е сведен до циничните заповеди на Началника/Шефа и неговата приятелска хунта...
Ебаси ташака докъде стигнахме, дами и господа!
И давайте да викаме, че сме „капут”, дорде е време, та да се намерят смели доброволци за спасяването ни от нас самите. Щом дойдат обаче, задължително ще трябва да затворим границите си по суша, въздух и море. Не е лошо да им вземем и дрехите.
Шегувам се, разбира се. И все пак в една пиеса на Максим Горки някой казваше, че е разумно човек винаги да спи облечен. Така можел да спаси бързо кожата си. Забравила съм дали заглавието й беше „На дъното”, но ми се струва, че тъкмо то може да послужи за постоянен адрес на българската държава.

Кратка хроника на разложението

28 март. Лидерът на БСП Сергей Станишев подава до главния прокурор получен анонимен сигнал за незаконно подслушване на еврокомисар, двама президенти, лидери на опозиционни партии, магистрати и известни бизнесмени.
8 април. Бившият депутат от ГЕРБ Емил Димитров обявява, че е депозирал в държава от ЕС нотариално заверени разкрития за управлението на ГЕРБ. Той обвинява за злоупотребите конкретни политици, сред които е бившият силов вицепремиер Цветан Цветанов, и признава, че се страхува за живота на децата си.
5 април. Главният прокурор Сотир Цацаров потвърждава две трети от информацията в сигнала на Станишев. Оказва се, че служители от Специализираната дирекция "Оперативни технически операции" (СДОТО) са подслушвали с автомобили, снабдени със специална техника. Нареждане от страна на министър Цветанов не е доказано, макар по чл. 37 от Закона на МВР той да е бил длъжен да упражнява контрол. Бойко Борисов лично „гарантира“ за него, което подклажда подозрения, че е станал зависим от бившия си вицепремиер.
19 април. Освободен е шефът на ГДБОП Станимир Флоров, един от най-доверените хора на Цветанов. Той е заподозрян за „чадър над наркотрафиканти“ и му е повдигнато обвинение за подкуп в особено големи размери. Въпреки това бившият вътрешен министър отново остава шеф на предизборния щаб на ГЕРБ.
25 април. Мирослав Найденов обявява, че МВР е подслушвало и членовете на правителството по нареждане на Цветан Цветанов, който бил установил мракобесен надзор над цялата държава. Бившият земеделски министър, срещу когото месец по-рано прокуратурата повдига три обвинения, е привикан на разпит. Той става защитен свидетел, след като обявява, че също се страхува за живота си и вече е извел зад граница съпругата и малката си дъщеря.
26 април. Няколко български медии получават 15 звукови файла от разговор между Бойко Борисов, градския прокурор Николай Кокинов и Мирослав Найденов в къщата на Борисов в Банкя. Те съдържат скандални изявления за главния прокурор Сотир Цацаров и множество обидни квалификации срещу прокурори, журналисти и пр. В разговорите се набиват на очи поне два състава на НК - възпрепятстване на правосъдието и търговия с влияние. Още същия ден Кокинов, който „снася“ информация по делото срещу Найденов, подава оставка. Коментарът на Борисов е, че онези, които са подслушвали дома му, са „Станишев и шайката му“.
29 април. Междувременно се появяват още версии кой би могъл да е подслушвал. Първата е, че това е Мирослав Найденов, тъй като от записите се чува най-ясно неговият глас, както и отиването му до тоалетната. Професионалните конспиратори обаче се усъмняват, че това може да е ответен удар от страна на Цветанов. „Истински се надявам да разбера кой ме подслушва как пикая“, казва Бойко Борисов пред журналисти, като едновременно оневинява и Найденов, и несменяемия шеф на предизборния щаб на ГЕРБ.


To be continued...

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel