Най-честите отговори на въпроса за кого ще гласувате са „още не знам” и „вече не знам”
 

Веселина Седларска

Нищо не й е наред на предизборната кампания. От който и ъгъл да я погледнеш, все ще започнеш с думичката „няма”.
Няма време.
И да са имали намерение да планират кампании, партиите нямаха време. Обикновено умствената дейност по планирането се свежда до това да се избере позитивно или негативно да е говоренето. Този път нямаше време дори и за толкова мислене. А и да имаше, колко ли щабове щяха да стигнат до заключението, че сега дилемата не е между „бяла” или „черна” стратегия. Този път избор въобще не се налагаше, защото единствената уместна стратегия след протестите беше кризисната. При криза българските политически партии са като бръмбар, обърнат по гръб – ритат панически във въздуха. Под кризисен пиар партиите разбират пиар, който цели да прикрие кризата. Партиите у нас са експерти по прикриването, укриването, скриването на всяко нещо, което не ги представя като спасители на народа. Кризите обаче са като водата - пълзят, докато открият теч. И като текне от едно място, се прилага правилото „теч теч избива”. Появява се нов скандал, под който се подпъхва стария. И после – пак теч, пак нова криза. Тъкмо затова тази предизборна кампания е с най-висока досега раждаемост на скандали.
Няма проучвания.
Не става дума за обичайните проучвания на изборните нагласи. Тях ги има, но нагласите са толкова нагласени, че не вършат своята социологическа работа – вършат пиарска. Липсват по-важните в предизборна ситуация проучвания – за нагласите на симпатизантите на отделни партии. Така наречените публики на ГЕРБ, на БСП, на всички останали. Този път социолозите се правят на пиари, а пиарите на социолози. Най-важното: липсват проучвания на колебаещите се за кого да гласуват и да гласуват ли изобщо. Те са около един милион избиратели. Тъкмо те би трябвало да са целевата група на предизборната кампания. Твърдите привърженици така или иначе ще гласуват за „своите”. А срещата между партийните водачи и колебаещите се, размишляващите, избиращите в последния момент така и не се състои. Предизборните срещи се провеждат във все по-малки и все по-празни зали. На столовете са роднините на кандидатите от листата, шпиониращите от вражески предизборни щабове и дежурната градска пациентела, която се появява на всяко място, на което са събрани няколко души. Далечен спомен са претъпканите, спорещи, питащи огромни зали. Сегашните са ритуално аплодиращи. Реплика от човек, който излезе по средата на една такава среща: „Чудех се защо въобще съм дошъл, пък то било, за да си спомня защо не трябва да ходя на такива срещи.” Реплика от човек, който не влезе на среща: „Не искам да видя Волен Сидеров, защото съм решил да гласувам за него ей така, напук на останалите, а като го видя, ще се откажа да гласувам за него.” И това ако не е сложна нагласа, заслужаваща сложно, а не нагласено проучване…
Няма пари.
И да има – невидими са. Няма бой за билбордовете. Няма луксозни коли, обикалящите страната лидери се возят с микробуси. Семпли плажни шатри кацнаха по улиците като мобилни офиси на предизборните щабове. Шапките, тениските, химикалките – кът. Коктейлите анатемосани. Край на градските забави „откриване на кампания с концерт – закриване на кампания с друг концерт”. (За изключението ГЕРБ по-късно и по-подробно. Регионалните медии, които финансово оживяват от избори до избори, този път ще оцелеят само ако следващите избори са скоро. Всяка партия има по един национален клип, една матрица за плакат, един списък от приоритети, които се рецитират на така наречените дебати. С който и партиен лидер на национално или регионално равнище да заговорите, ще се похвали, че нямат пари за кампания. В този момент това е престижно. И докато те се престарават да се хвалят колко са бедни, човек се чуди къде са всъщност парите. Първа възможност: заделени са за купуване на гласове. Втора възможност: скътани са за следващи избори през тази година, които се предрича, че ще са неизбежни и ще са същинските избори. Трета възможност: първата плюс втората възможност.
Няма лица.
Няма никакъв смисъл да си отиде Румен Петков по причина, че се харесвал само на някои хора, за да дойде Валери Жаблянов, който не се харесва на никого. Това е първата кампания, в която избирателите се затрудняват да запомнят имената на водачите на листи в района си. Което е извинително на фона на това, че почти всеки се затруднява с името на лидера на доскоро демократичната емблема СДС. Затова пък всеки научи името на Флоров, с изключение на една позната, която си мисли, че няма такъв човек и че Флоров е името на Цветанов на латински. След протестите старите имена изглеждат още по-стари. По-закърпени, по-лекьосани. И нелепи, когато се държат така, като че ли нямат нищо общо с потъването ни, срещу което всъщност бяха протестите.
Няма послания.
Не само посланията, и думите свършиха. Всички думи изглеждат като издърпани от чувалите на магазини за втора употреба – сиромашко непривлекателни. Не звънват, не отекват. Не цепят тъмнината на проблематичното ни бъдеще. Този проблем две партии решиха по два крайно противоположни начина. ВМРО реши вместо с думи да отправи посланието си с псувня. Клипът иска да рече, че са им свършили думите, но повече прилича на свършване на приличието. На „България на гражданите” май наистина са им свършили думите, защото са си създали нова – нормалност. В речника няма такава дума, няма ли го

Бой за автографи и снимка за спомен с Бойко

явлението – няма и дума за него. Посланието е, че ще се създаде явлението. Де и клипът да беше толкова креативен, колкото новата дума.
Няма новаторство.
Очакваше се да го видим в интернет, след като вече се знае, че около 3,7 млн. българи са с достъп до световната мрежа. Такова прахосване на възможност да се стигне до избирателите по нов канал е наистина необяснимо. Интернетът въобще не се е вредил във вехтия алгоритъм плакат-брошура-клип-билборд-дефиле по главните улици на градовете-пресконференция-предизборна среща. Не че партиите нямат уебстраници и постинги в социалните мрежи. Но това не е новото общуване, което мрежата може да осигури. Това е само формалното пиарстване, за което се назначава девойче/момък, които да постват снимки и да съчиняват стерилно-безопасни статуси. Нито един лидер не използва възможностите на интерактивното общуване. Да седне и да разговаря онлайн с хората. За един час подобно общуване ще има повече събеседници, отколкото в полупразни зали в няколко градчета. Не им идва на ума или се страхуват от откровеността на полуанонимни събеседници?
Има обаче една партия, която строи големи сцени на големи площади. Слага големи тонколони и пуска на сцената големи имена. Защо Бойко не е по телевизиите? – попита тия дни един познат. Ами защото телевизиите са по Бойко. В концертите митинги на ГЕРБ са „Комиците”, музиканти, водещи, герои от риалити шоу, певци и Веселин Маринов. В първия ден на тази седмица Бойко Борисов и Цветан Цветанов посетиха следните селища: Велико Търново, Котел, Ябланово, Градец, Нова Загора, Зимница, Ямбол, Сливен. На площада в Сливен само Азис е успявал да събере повече публика. И после защо Борисов бил завиждал на…
Ненчо: „Тате, тате, ще ме заведеш ли на кино?” Кръстьо Лафазанов в ролята на бащата: „Какво кино искаш бе, преди четири години цялата държава беше отишла на кино.” За успокоение на актьорите, които се гърчеха в тази драматургия, искам да кажа, че никой не ги слушаше. Момиченца под години, които дават право на гласуване, чакаха да се появят Рафи и Орлин. Охраната се караше с местен фоторепортер и местен видеооператор, които настояваха да влязат зад огражденията да си вършат работата на журналисти. Не ги пуснаха. Хора, познати от сините митинги, извинително си обясняваха един на друг, че са дошли да видят какво се предлага тук, защото вече няма за кого да гласуват. Активисти на ГЕРБ раздаваха от книжни торби кибрити. „Да се палим ли бе, бате, за какво ни ги даваш?” Човек от предизборния щаб обясняваше на друг защо Лечков не се вижда наоколо: „Играе го обиден.” Хората на ГЕРБ, които се въртят край сцената в очакване на високите гости, са нервни, дистанцирани, агресивни, като че ли някой е издал заповед да си скрият за известно време любезността. Скандалите с подслушванията сплотяват и нагнетяват привържениците на ГЕРБ, чувства се във въздуха.
„Аз работя за ГЕРБ, раздавам листовки и ще ти кажа колко е разликата между циганите и българите - 30 лева”, казва един повече мургав на друг по-малко мургав човек. Защо пък 30? „Защото циганите ме питат ще им дадем ли 20 лева, за да гласуват за нас, а българите искат 50.”
На сцената се качва Цветан Цветанов, енергичен както винаги. Сред публиката Бойко Борисов, уморен колкото никога, раздава автографи. Охраната е непреброима. Прилича на тълпа, но всичко е отработено до детайл. Борисов прегръща всеки, който поиска да се снима с него, никакви усмивки, щрак, следващият. Един обяснява на друг: „Къде ще ми сравняваш ти Станишев с тоз народен човек.” Най-после Борисов успява да се качи на трибуната. „Живо-здраво! Няма да говоря. Има тук зърнари, нека да говорят те.”
Зърнопроизводител благодари на ГЕРБ. „Ами ние, машиностроителите?”, провиква се безработен стругар. „Вие сте при нас, текстилците” – отговаря му някой. Борисов казва още две неща. ”Лечков е гениален футболист, който ще остане в историята – толкова по тази тема.” „Магистрала „Тракия” е нещо, което прави Сливен в центъра на света.” За всекиго по център - Враца е в центъра на Вселената, Стара Загора е в центъра на планетата, Сливен - на света. Борисов си тръгва. Подвикване: „Някоя лента поне няма ли да отрежеш?”
На сцената излиза Веселин Маринов: „Аз знаааам, Българийо, аз знам, че друга няма като тееееб!” Някак напомня митингите на БСП от 1990 година. Само че този път от другата страна е пак БСП.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема