Нещото, което ни убива, се нарича бездарие за съвместен живот

Любослава Русева

Ако сме дали нещо на света - това е българският модел.
Той е - както Хеопсовата пирамида или Вавилонската кула, нашият принос в съкровищницата на човечеството.
Казано сложно - това е състояние на духа. Определен начин на мислене.
Тип душевност.
Казано просто - обратното на всичко.
Докато Иван Петрушинов произнася тези думи, от публиката се дочуват плахи смехове. Постепенно смехът се засилва, някои започват да тропат с крака, други да ръкопляскат. На Петрушинов му се налага да изкрещи финала на монолога: „Българският модел е неунищожаем. С него ще бъде свършено, когато всички отидем в Канада. Както ще бъде свършено и със самата Канада.”
Било е, струва ми се, през 1992 г.
Постановката по сатиричните есета на Станислав Стратиев в Малък градски театър „Зад канала” беше събитие за ония години, та трябваше да се редим на опашка за билети. Нямаше познат, който да не е гледал „Българският модел”. С трима приятели се бяхме пристрастили дотам, че ходехме кажи-речи на всяко представление. Научихме репликите наизуст, но продължавахме да се кикотим. На единия му стана най-любим лафът „Българският модел е велосипед без педали, но с десет кормила”. Аз пък още помня: „Българският модел е по-лош от Бермудския триъгълник. В Бермудския триъгълник нещата просто изчезват. И знаеш, че ги няма. При българския модел ги има, но не са те. И не знаеш какво е.”
По същото време в „Зад канала” се появи млад актьор, когото вече познавахме от няколко филма. „Ей, това не е ли момчето от „Вчера”? То е!” - извикахме в полудив възторг, щом го видяхме да върви към служебния вход и спонтанно започнахме да му ръкопляскаме.
Помня, че „момчето” се смути ужасно, май дори се изчерви. Но още по-симпатичното беше, че не се шмугна през вратата, а спря, обърна се към нас и направи поклон по някакъв особен, самоироничен начин. „Аз съм Чочо Попйорданов, идвайте чат-пат да ме гледате!”
И така стана. Гледала съм го почти във всички спектакли, в които участваше. Най-често съм го гледала с онази радост отпреди 20 години, когато ни се поклони като палячо, но „чат-пат” съм го гледала и с тревога как ли ще съумее да надвие увлечението си по саморазрушението. Гледах го и в последния сезон на „Под прикритие”, където заваляше репликите и изглеждаше нездраво посивял, и от време на време се хващах, че инстинктивно чукам на дърво да му се размине най-лошото...
Сега обаче гледам снимка, на която Чочо го няма
След като най-лошото му се случи под формата на нелеп инцидент, вече дни наред гледам снимката и все по-ясно усещам онова състояние на духа и онзи начин на мислене, за които писа Стратиев. Гледам, гледам и започвам да различавам чертите на явлението, което причини смъртта на Чочо.
Първо виждам необезопасената с парапет тревиста тераса, под която зее дупка. В тази дупка, както разбрахме, актьорът паднал по случайност, тъй като не забелязал табелата „ВНИМАНИЕ. Височина 2 метра”.
После се вглеждам в табелата. Табела като табела. По-точно - типична българска табела. Листът с предупреждението е скован върху две левашки струговани летви, забучени в земята накриво. Дори да нямаш проблеми със зрението, трудно ще прочетеш какво пише, а какво остава, ако си опечален роднина! Както би казал Стратиев, табелата я има, но всъщност нито е табела, нито знаеш какво е. Турена е там, колкото да се отбие номерът. Абсолютно проформа, без мисъл за последствията и, естествено, без уважение към мъртвите и към живите.
От цялата снимка лъха смазваща грозота. Личи си, че нищо не е направено като хората, че всичко е „обратно на всичко”. Впрочем много преди да прочета как подпорната стена, от която паднал Чочо, била по-висока от одобрения проект на частното гробище, вече подозирах, че стената ще се окаже по-висока. Подозирах и това, че табелата е била сложена набързо след нелепия инцидент, както и че експерти от ДНСК тепърва ще предписват мерки за обезопасяване.
„Според проекта, който е бил одобрен от бившия главен архитект на район "Витоша" преди повече от 3 г., стената е трябвало да е с височина 1.5 м. На място обаче проверяващите са установили, че тя е над 2 метра”, чета в столичен вестник. И докато се чудя каква би била разликата да паднеш от 2 или 1.5 м височина, друг вестник ми обяснява: „Обектът е въведен в експлоатация през 2010 г. от ДНСК. Не е ясно дали към момента на приемането му стената е отговаряла на проекта и впоследствие е била надстроена, или още от самото начало се е разминавала с разрешеното.”
Забележете изразите „е трябвало”, „не е ясно”, „още от самото начало се е разминавала с разрешеното”. Няма начин да не разпознаете неприятния силует на явлението! И все пак - в случай че още се двоумите кой уби Чочо, хвърлете поглед на електронните форуми:
„Аре ся, бил е пиян като кирка!”
„Не мисля, че трябва да се обръща толкова внимание на средно надарен актьор, чийто баща беше дългогодишен шеф на Киноцентъра, че и на БНТ, и му уреждаше ролички.”
„Бе тоя се наливаше кът бездънна ламя! Веднъж падна от балкон, дедо Боже му даде знак, кво повече!?!?”
К’во повече наистина?
Българският модел не е проявление на моментно нехайство, а се ползва със статута на правило да работиш през пръсти.

Табелата "Внимание 2 метра" след смъртта на Чочо

Българският модел не е синоним на мърлящина – той е нейният апотеоз. Българският модел не е обикновена липса на талант, а представлява необикновено бездарие за колективен живот. Българският модел не е „неунищожаем”, както пише Стратиев. Българският модел е унищожителен.
Ето защо смъртта на Чочо Попйорданов не е нелеп инцидент. Да паднеш в необезопасена двуметрова пропаст е закономерна последица от всеобщата ни нелепост. Ние сме свикнали да я караме без правила. Как тогава да очакваме, че ще ни се размине? Свикнали сме да не носим отговорност. Как тогава да очакваме, че на другите ще им пука за нас? Не ни дреме за таланта, тъпчем го с наслаждение и го заплюваме с ожесточение. Е, как тогава да очакваме милост към себе си?
„Българската участ е да се родиш в България. При толкова други държави. Оттук нататък вече нищо не може да се направи. Миналото винаги ще е черно, настоящето – историческо, а бъдещето – светло.”
Гласът на актьора Иван Петрушинов кънти в главата ми, докато чакам нашият фотограф да се върне със снимка на гробищната табела.
В това време разбирам, че 11-годишно дете е починало в час по физическо, а линейката дошла след 40 минути. Детето, разправят, имало припадъци, родителите му се съветвали с какви ли не светила в областта на кардиологията, но преди дни просто ей така починало от сърдечна недостатъчност. В училището нямало лекар (училищни лекари отдавна няма), учителите тичали до близката поликлиника (оттам отказали да дойдат), звънели на тел. 112 (четири пъти), по едно време „Бърза помощ” дошла и качила детето (което вече си било отишло).
Нямам представа защо сме се смяли и сме тропали с крака на „Българският модел” преди 20 години. Млади ли сме били, тъпи ли сме били? А може би сме смятали, че в „историческото настояще” се присмиваме над „черното минало”, очаквайки „светлото бъдеще”?
Фотографът ми се обажда – заснел е табелата. След половин час носи и снимката:
Табелата представлява солидна конструкция от две метални подпори, между които стои надписът „ВНИМАНИЕ. Височина 2 метра”. Инсталацията е изнесена на по-видно място, а внушението е очевидно - взети са всички обезопасителни мерки, за да не стават други инциденти.
Това фалшименто е особено обидно, защото е особено глупаво и априори ни взема за особено глупави. По подобен начин навремето дъщеря ми беше подправила забележката на госпожата „НЕ съм доволна!” на „МНОГО съм доволна!”, като просто зачеркнала „не”-то и на негово място написала „много”...
За разлика от инфантилната фалшификация обаче това е осъзнато кощунство и хладнокръвно разтоварване от отговорност. Не е невинен опит за измъкване, а наглост. Българският модел тук е в рафинирания си вид, в истинската си същност на Зло, което (независимо от височината) ще погълне като бездна чувствителния, талантливия, скромния, срамежливия, изпълнения с колебания, гризящия се от съмнения, терзаещия се от отчаяния, неиздържащия от отвращение.
Бих сложила на всички наши граници табели с надпис „Българският модел убива!” заедно с фотографии на Чочо и на малкия Теди. А на смелите юнаци и юнакини, които ще се престрашат да пристъпят в историческото ни настояще, за награда бих преразказала „Дърводелска теория за нашия народ”:
Отишъл при Станислав Стратиев един дърводелец да му направи библиотека. Вместо библиотека обаче майсторът изградил цяла теория защо всичко у нас се проваля. Седнал на масата и часове наред обяснявал как „аристокрация, учено, достойно и хора от ген” били избити от прабългари, византийци, турци, руси и комунисти, за да не остане нищо читаво по тези земи.
След като го изгонил, един от най-чудесните ни писатели се замислил дали пък дърводелецът не е прав. „Завист ли е това, или е омраза към хубавото? Как хубавото, вместо стимул да работим и да го достигнем и ние, се превръща в подтик за разрушение? Нима наистина генетично не можем да понесем успелия, напредналия? Нима наистина дърводелецът е прав?”
Горкият Стратиев, отиде си без време, на 59 години. Чочо си отиде на 48, Теди – само на 11!
Да не би прозвучало толкова кощунствено, бих казала, че са се отървали поне от светлото бъдеще на българския модел.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема