Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Някои сбъркаха човека

Главният прокурор показа, че не е безволев фигурант

 

Любослава Русева

 

Първо гръмва аферата „Сънборн”. Под прицел попада финансовият министър. Срещу него има свидетелства, че разполага с нещо като частна данъчна администрация, на която оставя половината от събраните данъци, а самият той взeма комисиона.
Малко след това избухва скандалът около Кръга „Уиски”. Частният секретар на президента е уличен, че е участвал в укриването на $3 млн. долара приходи от производството на алкохол. В хода на разследването се оказва, че военният министър е искал подкупи, за да урежда „защитени пазари” за продажбата на тонове недекларирано пред федералните власти уиски.
„Не съм очаквал да ни забие такъв нож в гърба!” – възкликва доскоро обожаваният генерал по адрес на главния прокурор Сайръс Скофилд.
Само 15 години по-рано (1862) Юлисис Грант, предвождащ десетхилядна армия на Севера, успява да превземе укрепения форт „Донелсън”. За една нощ се превръща в герой, тъй като изиграва ключова роля за изхода от Гражданската война. След знаменитата победа президентът Линкълн произвежда полковника в чин генерал и го назначава за главнокомандващ на цялата Северна армия. През 1869 г. ген. Грант е избран за... президент на САЩ!
Когато произнася тежките си думи срещу прокурора Скофилд, Юлисис Грант вече кара втори президентски мандат (1877). Въпреки че прочутият британски военен историк Джон Фулър ще го нарече „най-великият стратег на всички времена”, той остава в историята като един от най-слабите американски президенти. „Често е критикуван за това, че не взема ясна и твърда позиция срещу неправомерните действия на своите подчинени, нито предприема действия, за да ги спре”, пише Фулъм.
Сайръс Скофилд е сред най-доверените приятели на Генерала. Той дължи кариерата си на него и по тази причина президентът не допуска, че прокурорът ще посмее да повдигне обвинения. Изненадата е огромна, когато Скофилд организира зрелищна пресконференция в лобито на „Уилърд” – любимия хотел на Грант, за да разкаже какви ги вършат негови близки сътрудници. Разкритията хвърлят тежка сянка върху авторитета на 18-ия американски президент, но за негов късмет скандалите лека-полека се забравят. Най-яркото доказателство: ликът на Юлисис Грант до ден днешен e на банкнотата от 50 долара...


Ако бившият премиер Бойко Борисов беше прочел тази история през есента на миналата година, вероятно щеше да има едно наум, когато засвидетелстваше подкрепата на управляващата партия към председателя на Пловдивския окръжен съд Сотир Цацаров.
По онова време обаче Борисов убедено обясняваше, че това е „най-добрият окръжен съдия, с когото съм работил като главен секретар на МВР”, а много преди кандидатурата на Цацаров за главен прокурор да бъде издигната, вътрешният министър вече подгряваше публиката за неговата поява. Цветан Цветанов го наричаше „стабилен съдия” и въобще сипеше суперлативи, докато накрая стигна до директно пожелание към Висшия съдебен съвет: „Сотир Цацаров има безупречна репутация в Пловдив и това мисля, че е достатъчно, за да бъде избран за главен прокурор".
Заради недвусмислената подкрепа от страна на управляващите, на 46-годишния магистрат му се наложи дълго да се оправдава, че никога не е играл нечестно, нито тепърва ще се учи да го прави. Но доколкото състезанието за поста изглеждаше почти нагласено, думите му не хващаха вяра. Съпротивата на юристи и правозащитници се захранваше и от смущаващата статистика – много висок процент осъдителни присъди и значително количество осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека в Страсбург (от 395 решения, 120 са заради допуснати нарушения в Пловдив). Противниците на Цацаров го обрисуваха и като привърженик на използването на специални разузнавателни средства, а собственото му признание, че от началото на 2011 г. е разрешил 1371 СРС, подхрани подозренията за прекалена услужливост спрямо МВР.
За да не се възприеме еднозначно номинацията, която първоначално беше единствената (при това направена от седем членове на ВСС, сред които трима от парламентарната квота на ГЕРБ), значителна роля изиграха още две обстоятелства.
Първо, кандидатурата беше издигната в разгара на скандала с печално нашумялата Госпожа „Ами аз?” Венета Марковска, която така и не успя да облече тогата на конституционен съдия.

И второ, тъкмо на този фон Висшият съдебен съвет удобно прекрои правилата за избор на главен прокурор, та се стигна дотам самият Цацаров да се опълчи срещу предложената процедура.
В крайна сметка изборът на пловдивския окръжен съдия не предизвика бурни овации. По-лошото - не предизвика никаква изненада. Ясно беше, че традицията ще бъде спазена и на поста ще застане фаворит на управляващите, като целта на упражнението също беше ясна – последните да разполагат с гръб, лост за натиск и бъдещ изход за измъкване от натворените батаци. Само най-големите оптимисти можеха да допуснат, че новият шеф на Върховната касационна прокуратура ще постъпи като храбрия Скофилд...

Сотир Цацаров беше разтоварен от бремето на големите очаквания, което лежеше върху плещите и на тримата му предшественици - Иван Татарчев, Никола Филчев и Борис

Сотир Цацаров

 


 Велчев. Изборът на първите двама съвпадна с периоди на големи промени, които подхранваха надеждите, че хаосът и беззаконието ще бъдат преодолени. И Татарчев, и Филчев поеха прокуратурата с имиджа на реформатори-демократи, но бързо разсеяха тези заблуди. Татарчев беше запомнен с кръчмарските си прояви в компанията на бандити, а Филчев придаде зловещ оттенък на и без това затворената и непрозрачна инсттитуция. Във всеки случай след мандата му думите „законност” и „прокурорски надзор” звучаха като оксиморон, а впечатлението, че прокуратурата представлява власт, която може да произволничи в каквато степен си поиска, стана общосподелено.
Именно това генерира надежди и към третия предшественик - Борис Велчев. Не, на него не се гледаше като на потенциален реформатор, но очакванията бяха поне за нормализация. И Велчев донякъде ги удовлетвори. Страхът от Филчевата прокуратура изчезна, но не за друго, а защото наследникът му създаваше впечатление за човек, готов да угоди на всеки.
Кой можеше да прогнозира, че само четири месеца, след като втстъпи длъжност, неговият наследник Сотир Цацаров ще успее не просто да възстанови доверието в прокуратурата, а одобрението към нейните действия ще надхвърли 60%?
Всъщност доверието се дължи преди всичко на две проверки – на сигнала за нерегламентирани подслушвания, подаден от лидера на БСП, и на скандала около бюлетините в печатницата в Костинброд, отново по сигнал на функционер от БСП. Двете протекоха в силно напрегната предизборна обстановка, но въпреки това доминиращото отношение към Цацаров не е като към фигурант, сменил политическите си покровители предвид променената конюнктура. Напротив, в социалните мрежи се появиха групи като „Цацаров, нито крачка назад, зад теб е България!”, както и страница „Да подкрепим Цацаров в битката му срещу мафията!” Въодушевлението от неговите действия е толкова голямо, че някои вече го наричат... Китов.
Е, появиха се и обратни мнения. Беше му припомнено, че застана на неясна дистанция от досието „Буда”; не се заинтересува от професионалната кариера на Младен Георгиев, който от служител на МВР, уволнен заради връзки с криминални структури, стана главен секретар на ДАНС; отказа да се занимава и със злоупотребата с власт, извършена от бившия премиер Бойко Борисов по случая “Мишо Бирата”.
Едно обаче е сигурно – с всяка своя крачка Цацаров опровергава съмненията за зависимост от силните фигури в ГЕРБ и в същото време не прекрачва границата, за да бъде упрекнат, че работи в интерес на техните противници. Разбира се, не е „месия” (по о.р. ген. Бриго Аспарухов), а по-скоро „човек, решен да отбранява закона в една мафиотизирана територия” (по д-р Николай Михайлов). Което никак не е малко! По ирония на съдбата излиза, че Бойко Борисов и Цветан Цветанов са били абсолютно прави да го лансират - засега бившият съдия се справя доста добре като главен прокурор...
Казвам засега, защото предстои да видим дали Цацаров няма да направи компромис. Наскоро той каза: „Ако някой си е мислил, че прокуратурата ще е само пасивен наблюдател, е сбъркал човека!”, но предстои да видим и това дали активността му не е била продиктувана от текущия политически дневен ред.
Но щом и без това сме стигнали дотам да се радваме, че някой си върши работата и спазва законите, далеч по-разумно е да не избързваме с подозренията. Свикнали да живеем сред несправедливост и безпринципност, ние сме склонни веднага да нагазим в конспиративните теории, вместо да дадем подкрепа на искреното усилие, да му вдъхнем кураж чрез доверие.
А ето колко важни думи казал прокурорът Скофилд, когато го попитали откъде е събрал смелост да атакува политическите си приятели: „Нямаше да направя нищичко срещу онази разюздана шайка, ако не разполагах с непробиваем граждански щит!”
Него, горкичкият, го няма върху 50-те долара, но за сметка на това влязъл в историята като пример за безстрашен прокурор. Само че кой ли ти чете история...

 

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co