Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Ценопад

Националната статистика улови тревожни признаци за дефлация. Със сегашните институции можем само да ги констатираме
 

 

Димитър Събев


Равнището на цените от началото на годината до края на май се е понижило с 0.7%, отчете националната статистика. За трети пореден месец инфлацията у нас приема отрицателни стойности, тоест превръща се в дефлация. Дефлацията е точно толкова опасен, ако не и по-опасен процес от излязлата от контрол инфлация. При ударно поскъпване на живота спестяванията губят своята стойност, но за сметка на това фирмите имат стимул да произвеждат и тогава икономиката расте, а хората взимат заплати. Но в момент на дефлация, когато поскъпват не стоките, а парите, икономиката замръзва. За собствениците на финансови ресурси е по-изгодно да държат средствата си в банка, вместо да рискуват, като ги инвестират.
Обикновено дефлацията води до ръст на безработицата. Сякаш това не е достатъчно, при дефлация голямата тежест пада върху домакинствата и фирмите, които са теглили заеми: погасяването става по-трудно на фона на ниските цени, тоест по-ниски печалби и заплати. В страните с дългови проблеми като Гърция цените по правило се понижават, там обаче зависимостта е обратна: обслужването на дългa изсмуква жизнените сокове на реалната икономика и тя се свива.
Четири причини за дефлация
До Първата световна война дефлацията е често срещано явление, но след като държавите вкупом се отказват от златния стандарт и преминават към непокрити пари, периодите със спад на цените стават изключение. Щом забележи признаци за дефлация, централната банка понижава основната си лихва, а в по-драстични случаи директно печата пари и така подкрепя цените. На икономически жаргон това се нарича „научно управление на паричното предлагане”. България през 1997 г. загуби правото да провежда такова; валутният борд ни отне основното оръжие за борба с дефлацията.
Сегашните сигнали за дефлация са още по-тревожни, тъй като ценовото равнище в България е чувствително по-ниско по сравнение с другите членки на Европейския съюз. В процеса на конвергенция, т.е. докато догонваме европейското ниво, нормално е инфлацията у нас да е с 2-3 пункта по-висока от средната за ЕС. Темпът на инфлация в България в момента е дори по-нисък от европейския, което потвърждава дълбоката депресия на родната икономика. По данни на Евростат през май годишната инфлация (т.е. промяната в равнището на цените спрямо май 2012 г.) за ЕС е 1.6%, а за България – само 1%.
Негативното развитие на цените в България не остана незабелязано, но повечето икономисти омаловажиха проблема, приписвайки го на сезонни фактори. Нещата не стоят точно така: три последователни месеца със спад на цените за последен път имахме през 2009 г., по време на дълбоката рецесия, в размер на 5.5% от БВП. Типичното лятно поевтиняване обикновено започва през юни, по-рядко през май – но тази година цените поеха надолу още през март, което говори, че сезонните дефлационни процеси тепърва ще се проявят, вероятно през юли и август.
Най-общо източниците на дефлация са четири: 1) свръхпредлагане на стоки и услуги, което води до жестока конкуренция и срива цените; 2) недостатъчно търсене, вследствие на което стоките залежават и търговците се принуждават да ги разчистват с помощта на по-ниски цени; 3) недостатъчно предлагане на пари от централната банка, което оскъпява валутата за сметка на продуктите; 4) лошо работеща или прекалено хищна кредитна система, която не може да задоволи търсенето на пари от домакинствата и фирмите. И четирите фактора са в сила за нашата икономика, вторият и третият са сякаш най-съществени.
Всъщност може да се предположи, че дефлацията ни е споходила доста преди да го забележим по индекса на потребителските цени. Например цените на имотите са се понижили с близо 40% спрямо най-високото им равнище през 2008 г. В развитите икономики се измерва т.нар. същинска инфлация - core inflation, която изключва силно променливите цени на храните и горивата. Вярно е, че тези насъщни стоки за българите са много по-сериозен разход, отколкото за американците; храните и горивата отнемат 45% от нашите домакински бюджети, което е двойно и тройно над западния стандарт. Но това не променя нещата – ако изключим продуктите, които поскъпват и поевтиняват сезонно или вследствие промените на световните борси, ще видим, че българските цени отдавна са замръзнали. Ценовият ентусиазъм на нашия пазар се дължи единствено на луксозните и на модните стоки.
Няма пари
Вече близо век световната икономика работи с валути, които нямат покритие от злато и елмази – и небето не пада. Големият британски икономист Джон Кейнс доказа, че ако парите бъдат вложени в средства за производство, правителствените дефицити не повишават инфлацията, но помагат да се избегне дефлацията и свързаните с нея безработица и дългово робство. Често цитираните примери за хиперинфлация са резултат не толкова от маниакално печатане на пари, колкото от заварени дългове в чужда валута и зорки спекуланти. Такъв е случаят и във Ваймарската република, и с Виденовата зима. Нечуваното количество пари, създадено след 2008 г. в борба срещу финансовата криза, дотук не успя да повиши инфлационния индекс. Напротив, опасността от световна дефлация остава.
От тази гледна точка оправданието „няма пари” на държавно равнище днес няма смисъл. За производителни проекти, които може да подобрят положението на хората и да доведат до по-висок икономически растеж, пари винаги има – ако има независима централна банка, работеща в национален интерес. За България положението е по-различно. Страната ни има не просто валутен борд, а най-строгата разновидност на валутния борд, когато с валутни резерви се покриват не само парите (задължение на банката), а и резервите на правителството – и пак остава излишък, който централните банкери не дръзват да вкарат в икономиката.
Напълно сериозно - валутата на най-слабата икономика в Европа е една от най-силните в света. Зад всеки български лев в обращение (8.158 млрд. към края на април според паричната статистика на БНБ) стоят точно 3.55 лева в резерви в централната банка под формата на „твърда” валута, злато и нискорискови ценни книжа. В днешния свят това е повече от твърде много и провокира мисълта дали най-стабилната валута в света не носи част от вината за най-слабата икономика.

 

Заслужава си да се заделят усилия и ресурси, за да се предотвратят шоковете, но всичко си има граници. Капитализмът работи с пари. Когато сред хората няма достатъчно пари, те не могат да купуват и търговците трудно оцеляват. Ако у нас имаше производство за потребителския пазар, също и производителите щяха да страдат. Когато сред фирмите няма достатъчно пари – няма инвестиции, няма нови работни места, няма технологии. Политиката на бившия финансов министър за изземване на парите от реалната икономика е критикувана заради дефлационните й последствия: това е само част от истината, и то по-малката. За хроничната липса на пари у нас водеща е ролята на независимата от правителството институция БНБ.
Уравнението, което централната банка трябва непрестанно да решава, включва много променливи, повечето от които неизвестни. Процентът на проблемните кредити, макар и не критичен, е сериозен и това обяснява високите минимални задължителни резерви (10% от депозитната база), които търговските банки трябва да поддържат в БНБ. От друга страна, южноевропейските банкови неволи явно са достатъчно основание за поддържане в централната банка на депозит от 5.5 млрд. лв. „за черни дни”. Историята на златния стандарт – братовчед на валутния борд – показва, че централната банка може да постига успехи дори когато икономиката се гърчи и моли за ликвидни ресурси.
Диагноза спестител
Подобни предложения са правени в световните финансови медии, но е трудно да си представим как централната банка ще започне да раздава пари „на калпак”, за да оживи икономиката. Традицията е да се използва посредничеството на търговските банки – а в тях вече има предостатъчно ресурси от депозити. Банковите спестявания на домакинствата към края на март достигнаха 35.3 млрд. лв., за последната година има 3.7 млрд. лв. увеличение. На микрониво спестяването е рационално решение, предвид политическата несигурност, добрите лихви по депозити и т.н. Но на макрониво индивидуалната рационалност е по-скоро деструктивна, тъй като над 5% от оскъдния БВП се извеждат от обращение. Зависимостта „спестявания - инвестиции” е нарушена, тъй като в тази конюнктура банките трудно намират проекти, които да финансират. Другата страна на медала е, че банките отблъскват клиенти с високи лихви (11% за бизнес и над 12% за потребителски кредити).
Голяма част от спестените в графата „домакинства” средства са всъщност пари на бизнеса, изчакващ по-приемливи условия. Въпреки това българинът безспорно предпочита да не харчи, а да спестява – и коментарите на висши политици как „никога не сме били по-зле” допълнително насърчават това. Едно на ръка, че нашенецът разполага с много по-малка покупателна сила от средната за ЕС. Българинът е стреснат, несигурен за бъдещето си, той не може да се отпусне, дори да може да си го позволи. Разбира се, показното потребление на парвенюто не влиза в числото на стоките, засегнати от „психическата дефлация”. Но е показателно как произведения на изкуството или научни разработки се предлагат на безценица, тъй като нямат място в депресираната българска душа.
В този ред на мисли дефлацията е до голяма степен психологически феномен. Съответно инструментите за противодействие трябва да се заимстват от най-обещаващата нова стопанска дисциплина – поведенческата икономика. Това например означава сериозна кампания „изберете родното”; освен това – да се разпространяват вдъхновяващи примери за пазарен успех, да се изтъкват предимствата за бизнеса от адекватно заплащане на труда, да се внушава нормалността на плащането на данъци (някои наши политици говорят за „наказване с данъци”). С две думи, за да се преборим с дефлацията, трябва да вдъхнем нова надежда на хората. Инициаторът на Новия път на САЩ Франклин Рузвелт в първата си реч като президент декларира: „Няма от какво да се страхуваме освен от самия страх.” А нашият политик предпочита да всява страх…
В дефлацията има и добри моменти. Най-бедните у нас например ще се зарадват, че от началото на годината т.нар. малка потребителска кошница е олекнала с 0.5%. Част от стоките – това е най-характерно за модерните средства за комуникация, поевтиняват заради техническия прогрес. Глобалната икономика позволява страните да се специализират и така общото ценово ниво за глобалния потребител на теория би следвало да спадне. Вече 20 години Япония е най-характерен пример за дефлация. Новият премиер Шиндзо Абе е решен да осигури най-сетне 2% годишен ръст на потребителските цени чрез повече активност от централната банка и по-големи публични разходи. Възможен е и друг прочит: островната, бедна на природни ресурси икономика, разчитаща на знанията и труда на многобройното население, е достигнала своя стопански потенциал. Дефлацията може би предпазва Япония от излишен ентусиазъм, който на това ниво на технологиите би бил пагубен за околната среда и традиционното общество.
За България опасенията за изчерпване на потенциала за растеж са безпочвени. Независимо от кризата на демографията и политическия морал страната ни е част от богат икономически блок и в него има шанс да се обнови. Българската дефлация не е нормална ситуация за изоставаща държава в рамките на ЕС. Тя говори, че институциите ни са загубили виждането си за национален интерес и между тях няма координация. Следвайки сляпо индивидуалните си цели, те твърде често ощетяват хармоничното развитие. За щастие проблемът до голяма степен е вътрешен и организационен, тоест при наличие на правилно разбиране и национална отговорност психическата и монетарната дефлация може да бъдат преодолени.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2012 Nextel Co