|
Или защо автентичният гняв няма нужда от удивителни
Любослава Русева
„Човек има правото на революция, сиреч правото да откаже
покорство и да се опълчи срещу държавата, когато нейната тирания или
безпомощност стане извънмерна и непоносима”...
В далечната 1849 г. американският писател Хенри Дейвид Торо защитава
правото на всеки гражданин да не изпълнява нарежданията на
властимащите, ако те са несправедливи. В своето забележително есе
„Гражданско неподчинение” той пръв формулира идеята за отказ от
покорство с мирни средства, като дава личен пример - не плаща
данъците си в знак на протест с робството на чернокожото население и
с войната на Америка срещу Мексико.
Въпреки че заради тази демонстрация е арестуван и прекарва една нощ
в затвора, Торо не е анархист, а критик на „живота в кротко
отчаяние”. Повечето хора, казва той, служат на държавата като машини
и са „неспособни на свободни проявления на разсъдливост и
нравственост”. Така те „се самопоставят с дърветата, пръстта и
камъните” и „не внушават по-голямо уважение от сламени чучела или
купчини смет”.
Изводът му днес изглежда прост: ако управляващите не бъдат
наблюдавани, контролирани и притискани от по-будните, разсъдливите и
моралните, съществува сериозен риск да се почувстват всемогъщи и
безнаказани. Тиранията или безпомощността, с други думи, може да
станат непоносими единствено със съучастието на страхуващите се да
проявяват непокорство срещу тиранията или безпомощността.
Докато препрочитам есето на Торо, една приятелка ми изпраща по Скайп
откъс от друго есе и пита дали мога да позная кой го е написал.
Цитатът гласи:
„Всички до днес управлявали партии са вече окончателно
дискредитирани в очите на народа. Тяхното безчестие ги обединява в
една обща гнила купчина слама, която трябва да се изгори, защото те
– всички досегашни „политически дейци“ – нямат нищо общо с народа.
Копнежът към обновление, към пречистване, към разведряване, към
възкресяване на жизнената енергия се носи през въздуха, чувства се
във всяка вещ, изпълва всички души.”
Първата ми реакция е потрес от патоса. Склонна съм обаче да го
оправдая, защото подкрепям протестите срещу безочливата власт.
Каквито и самодейни панегирици да се появяват във възхвала на
отказалите покорство, мисля, че е по-добре хората да реагират,
отколкото да замълчат. По-добре е да рисуват с тебешири „мечтата си
за България”, вместо да се съгласяват с наглостта. И, да, може да
звучи смешно, но наистина се усеща „копнеж към обновление, към
пречистване, към разведряване, към възкресяване на жизнената
енергия”.
Естествено, отговорът под формата на кикотещ се в шепа емотикон ме
вбесява. Смятам го за агресивно неприличен, а моят протест, както и
протестът на десетки хиляди българи, е тъкмо срещу
агресивното неприличие
Демонстрирано от властта ден след ден, то ни изважда от равновесие.
Кара ни да тръгнем срещу системата, да крещим и да показваме среден
пръст наляво и надясно. Принуждава ни да окупираме „Позитано”, да
издигаме плакати „Не сме платени, мразим ви безплатно”, да се плезим
на провокаторите. Тъй като са преминати всички граници на
търпението, искаме оставката на правителството и разкарването на
всички „политически дейци”, които се подиграха с народа.
Знаете ли обаче кой е написал думите за дискредитираните партии,
превърнали се в „гнила купчина слама”?
Авторът се казва Георги Касабов. Публикува за пръв път през 1913 г.
в списание „Листопад”. По това време е привърженик на индивидуализма
и естетизма. Участва в Първата световна война като командир на
разузнавателния апарат в Дойран. При едно сражение е тежко ранен и
загубва дясното си око. През февруари 1918 г. заминава със съпругата
си за Берлин, за да бъде опериран. Там печата експресионистичното
списание „Акцион”. След като се връща в София, издава сп. „Везни”
(1919-1922) и сп. „Пламък” (1924). Заради поемата „Септември” е
даден на съд. През януари 1925 г. списанието е забранено, а на 14
май поетът е осъден на година затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване
от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва
делото пред Апелационния съд, но отново е арестуван и изчезва
безследно.
Разбира се, става дума за Гео Милев.
Статията му „Българският народ днес”, откъдето е цитатът, е
публикувана в сп. „Везни” през... 1921 година.
Смразяващото в нея е, че Гео пише същото, което пишат и
поддръжниците на днешните български протести. Например казва, че
партиите са се изчерпали и нарича политиците „апостоли на
демагогията, на лъжата, на кражбата”. Обижда ги, че са „сеячи на
разтление”, които „носят със себе си мерзостта на запустението” и
„знака на безчестието”. Призовава хората към гняв и непокорство.
Смята, че от това ще се роди автентична партия, основана на два
принципа – честност и труд. В същото време си дава сметка, че твърде
идеализира българите, защото „унинието, томлението в духовете е
всеобщо и непоносимо”. На едно място дори горестно въздиша: „Днес
творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на
духовния термометър”...
В такъв случай способен ли е народ, който непрестанно излъчва за
свои представители „сеячи на разтлението”, да предложи идея за
своето бъдеще?
Въпросът, който занимава Гео Милев преди, кажи-речи, едно столетие,
към днешна дата получава по-скоро отрицателен отговор. Пробудилото
се сега малцинство на „красивите, можещите, работещите и умните” (по
някои апологети на протеста) също, изглежда, няма представа
кой ще замести апостолите на демагогията
лъжата и кражбата. Самото то отказва да признае и съучастието си в
подмяната, извършена по време на „прехода”, както и собствената си
вина за възпроизвеждането на омерзителното статукво.
|
Дано
не излезе, че мечтата да си върнем държавата е останала на тротоара
единствено като рисунка с тебешири
Не ме разбирайте погрешно! Подкрепям опълчването срещу безобразието,
но възразявам срещу патоса. След като години наред всички ние
търпяхме диктата на задкулисието, което трансформира старата кланова
върхушка в олигархия, днес красивите, можещите, работещите и умните
би трябвало да си зададат въпроса в състояние ли са да предложат
смислена алтернатива. Би трябвало да обяснят къде бяха, когато
държавата безпардонно се опоскваше от „обръчи” и „калинки”; защо
през февруари позволиха недоволството им да бъде инспирирано и
употребено от неизтребимите политически инженери; по какви причини
сега се правят на изненадани, че ги управляват нагли фигуранти. Тъй
като протестът е за принципи, а не за „стомаха”, без принципност под
формата на самокритика какво и колко можем, и този път социалната
енергия може да бъде канализирана и моделирана от опитните
задкулисни играчи.
„Представлението, което гледаме, е сблъсък на олигарси кой да язди
държавата и народа. Обществото усеща, че нещо се прави за негова
сметка, но протестира не където трябва”, писа журналистът Светослав
Терзиев. И е напълно прав.
Шествията на демонстранти между „Дондуков” 1, площад „Народно
събрание”, Орлов мост и партийните централи показва, че хората
изливат гнева си срещу фигурантите
а не срещу техните кукловоди. „Олигокрацията”, както я нарича
Терзиев, „трябва да се моли да не би на протестиращите да им хрумне
да се разходят по-далеч - например до именията им в Бояна, Банкя,
Драгалевци и разните затворени квартали, защото тогава няма да ги
увардят от народния гняв нито високите дувари, нито личните
охранители”...
Но властелините на българския свят надали наблюдават случващото се
спокойно, въпреки че пред вратите им все още няма разядосани
граждани. И това безспорно е добрата новина от днешните протести.
Оттук нататък на олигократите ще им е далеч по-трудно да измислят
нови сценарии и да произвеждат ГМО-та, етикетирани като политически
противници. Лицата на хората, излезли на улицата, нямат нищо общо с
излъчването на „унижените и оскърбените”, които може да бъдат ловко
заблудени с поредния „спасител”. Колкото и да са умели в
разработването на конспиративни козни, тайнствените фигури от
сумрака ще срещнат сериозни спънки в опитите да овладеят тази
гражданска енергия с пробутването на бутафорна радикалност от типа
на Яне Янев.
Наивно е, разбира се, да се мисли, че статуквото ще развее бялото
знаме.
Както вече се видя, сред протестиращите се появиха професионални
провокатори, чиято цел е повече от елементарна – да тласнат
демонстрациите към безредици, да отвратят интелигентните, да уплашат
кротките и в крайна сметка да превърнат автентичния гняв в гротеска.
В отбора на статуквото, нека не забравяме, играят и милионите
обезверени от мизерия и изсмукани от „риалити“ гумени глави (по
политолога Владимир Шопов), в сравнение с които срамуващите се от
печалния вид на българската държава са малцинство. При това
малцинство, което няма ясна представа как точно да постигне промяна,
още по-малко по какъв начин да разбие порочната матрица.
Оставка на кабинета? Нови договорки между старите играчи? А може би
избори, които да върнат предишната власт или пък да възпроизведат
настоящата?
Тези и куп други въпроси висят във въздуха със страшна сила, защото
за излъчването на читав политически елит се изисква време,
повсеместно морално пречистване, конкретна идея за посока, налагане
на
правила, които да бъдат спазвани от критична маса хора
Само с ентусиазъм и патетика няма как да се постигнат дългосрочни и
разумни политически ефекти, така че най-много да повторим резултата
от протестите през февруари.
А ето и най-опасното: в суматохата току-виж сме обслужили интересите
на друг отбор, чиято цел е просто да измести противниковия с
усилието на красивите, можещите, работещите и умните да извършат
пробив в системата...
Успокоителното все пак е, че пробивът така или иначе вече започна -
хиляди българи демонстрираха себеуважение. Тези хора не излязоха на
улицата за „хляба”, не писнаха срещу високите сметки на тока, а
заявиха, че няма да търпят повече гаври с достойнството им. „Животът
в кротко отчаяние”, както го нарича Хенри Дейвид Торо, ги обижда.
Битката им е за чест. И понеже морално разгневеният човек е
по-опасен от гладния недоволен, апостолите на демагогията, лъжата и
кражбата днес би трябвало да се страхуват.
Да си призная обаче: страхувам се и аз. Само че причината е
различна.
Страхувам се тази енергия да не отшуми по стар български обичай и
отново да се превърнем в „сламени чучела”. Да не се окаже, че
напразно сме размахвали среден пръст на статуквото. Да не излезе, че
сме си прибирали боклуците след протеста, за да ни снимат западните
телевизии, а мечтата да си върнем държавата е останала на тротоара
единствено като рисунка с тебешири.
Но най-много ме е страх, ще кажа пак, от патоса. Патосът винаги е
фалшив. Автентичният гняв няма нужда от удивителни.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)