2013 – невъзможна одисея
България продължава непобедена, но пропусна идеален шанс да удари посредствени съперници и да докосне световното в Бразилия

Костадин КАМЕНОВ
 

С риск да предизвикаме гнева на Любо Пенев по подобие на нищо неподозиращата репортерка на БНТ, сме длъжни да признаем – две точки от последните две квалификации за 2012-а в никакъв случай не са програма максимум. Летящият старт с Италия и Армения логично вдигна очакванията към националите, феновете най-сетне напълниха „Васил Левски”, а всеобщата нагласа бе за минимум една победа след 12 и 16 октомври. И с право - Дания в никакъв случай не е страшилището от преди две десетилетия; в момента тимът на Мортен Олсен разполага с един-единствен играч от световна класа (Дани Агер) и още един що-годе читав център-нападател. Тоест т.нар. червен динамит следваше да бъде победен в София, пък после в Прага – каквото стане. Чехите така или иначе са сред традиционно непреодолимите съперници за българския тим (имаме един-единствен отбелязан гол срещу десет допуснати в официалните мачове), съответно ремито на „Дженерали Арена” щеше да бъде прието като огромен успех. Но пак –

с уточнението, че преди това Манолев и компания са взели трите точки срещу Дания

Идеята в никакъв случай не е да се обезценят усилията на играчите в досегашните четири квалификации – предвид обстоятелствата (наказанието на Дяков, ранния червен картон на Бандаловски) Пенев и момчетата му имат достатъчно оправдания за пропуснатия успех на „Васил Левски”, макар всеки разбиращ от футбол човек да е напълно наясно, че безумното влизане на десния бек на ЦСКА бе санкционирано абсолютно заслужено; постоянните критики по адрес на реферите също увисват – в Прага например двама от основните ни защитници (Иван Иванов и Йордан Минев) си изкараха официални предупреждения по глупав и безотговорен начин, репликирайки съдията за вече отсъдени нарушения. Извън родната А група и вероятно сръбската „Суперлига”, където се подвизава Иванов, едва ли има арбитър, който примиренчески да понася псувни и клетви, без да вземе мерки – тъй че тук проблемът не е от свирката, а от

манталитета и чувството за безнаказаност на българските състезатели

И червеният картон на Дяков с Армения, и последвалото наказание по видеозапис за Веселин Минев, и пресните предупреждения на Йордан Минев и Иванов спокойно можеха да бъдат избегнати, съответно и резултатите на нашите можеха да са доста по-различни.
Жалкото в случая е, че при Любо Пенев България действително опитва да играе футбол, разиграва спокойно топката, не се притеснява от съперника и знае как да постигне своето, но въпреки това към края на календарната година шансовете за класиране на световното в Бразилия изглеждат илюзорни. Вярно – преди началото на квалификациите едва ли някой е вярвал, че след сблъсъци с Италия, Дания и Чехия ще останем непобедени, но, обективно погледнато, далеч по-трудните мачове тепърва предстоят – а в три от четирите поредни визити между март и октомври догодина и хиксовете са в сферата на дивите надежди. Италия едва ли ще изпусне своето като домакин, Дания също ще трябва да се напрегне, за да запази шансове за второто място; арменците пък ще са безкрайно мотивирани да си върнат за коридата в София. С други думи – шестте точки до момента, дори вероятните девет след първия мач за 2013-а (с Малта на „Васил Левски”) по никакъв начин

не ни доближават до целта, а само усилват натиска

върху играчи, които така или иначе дават повече от максимума си.

В интерес на истината, както България е в преходен период в кадрово отношение (постепенното напускане по различни причини на асовете Бербатов, Стилян Петров и Мартин Петров), така и основните ни опоненти за второто място преживяват тежки години. Вече стана дума, че Дания на Бендтнер няма нищо общо с Дания на братя Лаудруп, но още по-крещяща е кризата в чешкия лагер. Когато Стойчо Младенов катастрофира с 0:6 на „Летна”, съперникът бе сред най-качествените тимове в целия свят – с Павел Недвед, Росицки, Патрик Бергер, Шмицер, Ян Колер, Милан Барош, Уйфалуши, Галашек, Янкуловски, Локвенц и още поне дузина гръмки имена. Днес Чехия разполага с един-единствен Петер Чех, който отгоре на всичко се представя твърде неубедително с националния екип (за разлика от клубния си „Челси”) – и ако имаше идеален момент, в който да си върнем дори частично за срама от преди 11 години, то той бе в Прага във вторник. Нито като имена, нито като форма играчите на Билек превъзхождат тези на Пенев, а отсъствието на така или иначе малкото класни единици като Росицки, Фенин, Пиларж и Нецид създаваха още повече предпоставки за български успех. Той наистина бе близо – и след удара на Бодуров с глава през първата част, и при идентичното положение за Георги Миланов след почивката можехме да поведем в резултата и да „затворим” мача, вместо в крайна сметка да треперим за нулевия хикс. Затова и

послевкусът от това 0:0 не е толкова сладък, колкото селекционер и медии се опитват да го изкарат.

Ако Пенев бе рискувал с пускане на чист нападател, бил той Мицански или Рангелов; дори ако си бе позволил да се лиши от така или иначе неубедителния капитан Ивелин Попов за сметка на Тонев или Иван Стоянов, България щеше да изглежда далеч по-атакуващо и можеше да постигне една от най-ценните и респектиращи победи в модерната си история. Най-малкото доказан максималист като Любо би трябвало да си дава сметка за това.
Да - като теглим чертата, прогресът в българския национален отбор е видим и личи най-много по завърналите се на трибуните запалянковци. След абсолютната дупка в предишните квалификации в тима има мисъл, смисъл и желание, което на фона на лимитирания потенциал на повечето играчи е достойно за уважение и похвала. България не загуби от европейския вицешампион Италия, излезе непобедена и от сблъсъците с други два участника на наскоро приключилото континентално първенство – Дания и Чехия, и надмина предварителните очаквания. Но ако идеалният момент за удар по датчани и чехи бе използван, 2012-а не само щеше да се превърне в годината на родния футболен ренесанс, но и щеше да осигури предпоставки за още по-щастлива 2013-а. А днес въпреки усилията и добрата игра, въпреки шестте точки и всеобщия ентусиазъм, трябва да се примирим, че класирането за Бразилия си остава мираж.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема