Няма леви и десни, има стара и нова номенклатура с примеси и в двата отбора
 

Веселина Седларска

„Сега кой е на власт?“
Е как е възможно тази жена да не знае кой е на власт в България? Млада е наистина, но пък каза, че си живее тук, работи, рехабилитаторка. Преди година решила да не гледа телевизия. Вестници и без това не четяла. С приятели за политика не си говорели. Но тъй и тъй съдбата ни е събрала за малко, та

„Сега кой е на власт?“

„Амиии…“, казвам и осъзнавам, че не знам как да й отговоря. Тя разделя въпроса си на части:
„Те кои спечелиха изборите?“
„ГЕРБ“, казвам.
„Значи те управляват?“
„Не“, казвам.
„Хем спечелили, хем в опозиция?!“
„И в опозиция не са, защото напуснаха парламента, няма сега опозиция.“
„А кой управлява?“
„БСП - казвам, - техен е мандатът.“
„Ами защо чувам, че назначили много турци, от ДПС ли зависят работите?“
„Донякъде“, казвам.
„А от кого зависят изцяло, от БСП ли?“
„Не, от „Атака“.“
Тя е все по-объркана:
„Министрите ли са техни?“
„Не... - казвам, - ...министрите са главно от СДС.“
„Щото са вкарали много депутати ли?“
„Не, нито един“, казвам.
Не знам дали този разговор е смешен, но най-тъжното е, че не е измислен.
Никога не сме се заплитали чак толкова, макар лявото и дясното в политиката да се бъркат като от начинаещ в шофьорски курс. Лявото и дясното са родени като политически посоки под покрива на френския конвент, когато борещите се за промени якобинци седнали на пейките вляво, а защитаващата статуквото аристокрация - вдясно. Във Великото народно събрание през 1990 година у нас се случи обратното - борещите се за промени брадати дисиденти, бедни интелектуалци и бивши обитатели на остров Белене седнаха вдясно, а консервативната партия, която би дала мило и драго да спре времето, седна вляво. Бе изтекла много вода от времето на истинските до времето на нежните революции.
И в историята, и по света лявото и дясното криволичат и се пресичат, но сегашното българско овъртолване е новаторски пример за политически световъртеж.
В преговорите за нов блок, от който се очаква да възкреси дясното, се споменават „Зелените“, които по природа са леви по целия свят. Във възмутената серия от писма, адресирани до Европа, авторите им наричат крайнодесен Волен Сидеров, въпреки че той е привърженик на възможно най-лявата мярка – национализация на вече приватизирана собственост. Лявата партия БСП от своя страна въведе емблематичния десен плосък данък и продължава да стои зад това решения. ДПС, зачената на територията на левите ценности като човешките права и свободи, се правят на либерали. ГЕРБ са десни само по европейско припознаване, не и по българско. Констатацията, че у нас нито лявото е ляво, нито дясното дясно, може и да звучи на едро, но е съвсем точна.
Защо се получи така?
Отговорът на този въпрос трябва да се търси 24 години назад, когато някои хора си помислиха, че Западът е спечелил Студената война. И си го обясняват и до днес със следните причини: провала на Съветския съюз в Афганистан, великата роля на комбинацията от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър, самиздатската книжнина на дисидентите. Истината изобщо не е толкова героична: Западът не е печелил никаква Студена война. Това са думи на Михаил Горбачов, който най-добре знае какво се е случило. Държава като Съветския съюз не може да се срути нито от циклостилни издания вътре, нито от театрални заплахи отвън. Тази въоръжена до зъби огромна държава не можеше да се убие, тя можеше само да се самоубие.
Решенията какво да се случва със СССР се вземат от

уж променлив, но всъщност доста постоянен елит

- по-точната дума е номенклатура, през всичките десетилетия на комунизма. Нито Рейгън, нито Афганистан, нито Солженицин бяха заплаха за хората в списъка на номенклатурата. Горбачов обаче ги накара да се замислят. Той започна да променя правила и нищо не можеше да гарантира къде ще им излезе краят. Съветската номенклатура трябваше да си направи сметката от какво повече има полза в такъв момент: от запазването на СССР или от разпадането му.
И номенклатурата си направи добре сметката – от разпадането, защото тогава ще държи процесите в свои ръце, те няма да им се изплъзнат от непредвидимото развитие на Горбачовата прозрачност и гласност. Дейвид Котц и Фред Уиър, политическите експерти, които изследваха причините за скорострелната кончина на дълголетното, непобедимото страшилище СССР, обобщават: „Крайното обяснение на изненадващо мирната и внезапна смърт на съветската система е, че тя бе изоставена от по-голямата част на собствената си номенклатура.“ Защото номенклатурчиците стигат до извода, че ако си на върха на империята, когато тя се сгромолясва, ти си в най-добрата позиция да събереш разпиляното.
Нежните революции не убиват предишните властници. Те им дават възможност да продадат собствената си система на собствените си народи. И с парите от покупката да си направят нова система, която гарантира предишните им привилегии. За Горбачов перестройка може и да е означавала преустройство на социализма в социализъм с човешко лице, но за номенклатурата беше изгодно перестройката да е преустройване на социализма в капитализъм. Дори с малките си реформи Горбачов застраши с подмяна хората по върховете. Хората от върховете решиха да подменят системата, за да останат – вече не като хора, притежаващи идеалите, а като хора, притежаващи капиталите. Това е обикновената истина и тя има малко общо със заплахите отвъд желязната завеса („стоманеното перде“, както го нарече една живееща в България холандка).

И до днес хората отвъд завесата се чудят

какво се случи зад пердето

– задкулисни неща се случиха, както зад всяко перде.
Връщаме се в България, където нещата се случиха под индиго – по инерция, по указания, по сметка, по подражание. И ето ни в зората на българската демокрация, когато за да се рециклира от тоталитарна в демократично лява, БКП трябваше просто да бъде преименувана. Полезно, но недостатъчно за имитиране на демокрация. Нужна е и дясна противотежест, за да прилича на плурализъм. И се събраха вдясно вдъхновени водачи и настървени преследвачи на демокрацията. Хора всякакви: очилати и брадати, политически затворници и онези, които са ги пращали в затворите, наивници и сметкаджии, хора с чест и евтинджии. Важното беше, че вече имаше дясно и ние станахме демократична държава.

Такива сръчно завинтени конструкции обикновено са заплашени от болтове, които започват да си вярват по някаква причина. При Иван Костов беше от надменност. Той се преструваше на десен толкова упорито и искрено, че накрая наистина стана десен. Затова трябваше да се търси нова противотежест на лявото, някой не толкова старателен. Симеон Сакскобургготски. Той беше десен дотолкова, доколкото десните имат неговото отношение към личната собственост – пазят я и я множат. По тази причина загуби нужната за следваща изборна победа симпатия на народа. Появи се потребност от нова противотежест на лявото. Бойко Борисов. Бойко Борисов беше десен, защото прадядо му бил убит от левите. Махнете прадядото и конструкцията започва да се клати. Но и той като Иван Костов си повярва, че може да променя нещата. По различна причина, от суета. Вярваше си толкова вдъхновено, че наистина се превърна в човек, който е в състояние да променя, да работи. Голяма грешка от негова страна. Дясната противотежест в България не се създава, за да работи за демокрацията. Тя се създава, за да изобразява демокрация. Нужно беше да се забърка нова противотежест. Февруарските протести. Борисов пък взе, че подаде оставка. Не остана време за нова дясна бременност. Всички партии бяха напъхани в купата, миксерът се включи и се произведе една червено-синьо-жълта, в крайна сметка кафява течност, непоносимо отвратителна. Вместо да си запушат носа, хората излязоха на юнски протести.
Доста на едро ще е да определим февруарските протести като леви, а юнските като десни, но няма да сме далеч от истината. Те не са зимни и летни, красиви и грозни, стари и млади, неинтелигентни и интелигентни, те са протести на хора с леви очаквания и на хора с десни искания, като през зимата преобладаваха първите, а през лятото вторите. По една случайност логиката на лявото и дясното бе спазена – през зимата се оцелява, през лятото се расте. И двата протеста изглеждат объркани в избора си за бъдещето – те не искат нищо от това, което е, но не виждат нито смислено ляво, нито истинско дясно, за да посочат това, което искат да е. Те само са твърдо убедени, че така повече не може. Че борбата между т.нар. ляво и т.нар. дясно в България е борба не на представи за развитие, а на старата срещу новата
номенклатура с примеси и в двата отбора.
В страната ни вече има много хора с истинско ляво мислене (такива впрочем са повечето интелектуалци в нормалните страни, не и у нас) и много хора с истинско дясно мислене (такива са повечето предприемачи в добрите страни, не и у нас). България в момента има животоспасяваща нужда от истинска лява и истинска дясна партия.

Имитациите вече не вършат работа

защото през тези 24 години порасна ново поколение. То може да не помни причините, но не харесва резултата и не иска това менте да му бъде пробутвано.
Новото ляво не може да се прави с подмяна на името на партията, както и новото дясно не може да се произведе от сбора на няколко приятелски компании. Тези посоки означават други неща. Да си припомним какви. В областта на икономиката дясното предвижда голяма икономическа свобода за сметка на държавната намеса. Свещена частна собственост, пазар със свободна конкуренция, неравенство според квалификацията, възможностите и приноса. А лявото се бори за стеснена икономическа свобода – намеса в пазара, високи данъци, многобройни регулации, подкрепа със субсидии и чрез преразпределяне на бюджета. Тези характеристики вече са широко известни и ни помагат да се ориентираме, в смисъл да схващаме гафовете на левите и десните.
Има обаче и друга разделителна линия, която българските политически партии се правят, че не съществува, и по която не заявяват позициите си. Това е разделителната линия между леви и десни по въпроса за личните свободи. В тази област е точно обратно: левите са за повече лична свобода, десните я ограничават. У нас тези теми се подминават, не се обсъждат и отново е наопаки – традиционната лява БСП е против нововъведения в моралната област, а модерните десни са мълчаливо снизходителни. Ще познаем, че има нова лява, когато тя не само обяви, че е лява, но и обясни честно как ще вдигне данъците, за да направи държавата социална. И когато започне да се бори за правата на хомосексуалистите. Ще познаем, че имаме истинска дясна партия не само когато заявява, че е дясна, но и обяви честно, че нищо няма да я спре да направи реформи, които ще затрият работни места. И когато се произнася в полза на консервативните ценности, без да си прави сметка колко избиратели ще й струва това.
И най-вече ще познаем новото ляво и новото дясно по новите лица. Едва това ще е краят на прехода.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема