За Ники от Пловдив най-прекият път към позабравеното детство е през първата врата на стария “Чавдар”
 

Елица Димова

Мечтите се сбъдват на улица “Западна” в Пловдив. Така говорят хората наоколо. Преди време само една възрастна съседка се усъмнила в твърдението и три дни не спряла да кърши пръсти и да навива мъжа си: “Ще звънна в полицията, да знаеш! Краден е. Някой от съседите го е свил... И сега го крие на нашата улица...”, тропнала му тя, щом видяла вехтия “Чавдар”, паркиран изневиделица в края на тихия квартал.
Днес децата от улицата още се кискат на историята с будната съседка, а заподозреният Николай е заел обичайното си място след края на работния ден – приклекнал около двигателя на детската си мечта, спазарена наскоро на цената на старо желязо плюс ДДС. “Кой знае, може би, като му натежат годинките, човек се вкопчва в детството. Всеки от нас се опитва да съхрани това чувство - то винаги е много лично, изглежда наивно, но само с него като че ли можеш да избягаш от ежедневните ядове... Никой няма да догони времето, нито ще свършим всичката работа на света, а днес, като заровя глава в моя автобус, и времето спира...”, реди бавно Николай пред ококорените очи на дъщеря си Елица и 13-годишния Светльо, който е пръв негов помощник в реставрирането на градския “Чавдар”, модел 11Г5, производство1983 г., с 31 седящи и 50 правостоящи места, с пробит радиатор, капещ покрив, изтощен акумулатор, липсваща табела, но... “Мой”, усмихва се мъжът.

Изборът на новото поколение

За 13-годишната Елица, която танцува балет и свири на цигулка, татковият “Чавдар” не е някаква лудост. “Той толкова дълго го искаше, че не изненада никого. Но аз първа го подкрепих...”, усмихва се доволно от служебното място до шофьора русокосото момиче. За прясно опънатата кожа на таблото и боядисаните с цветен лак за нокти копчета има лична заслуга. Приятелят й Светльо пък помагал за свалянето и качването на радиатора. Интересно му е: “Никога не съм се возил на такъв автобус...”, срамува се хлапакът.
За децата ботевградската соцреликва е атракция: Елица вече се е похвалила в училище, че вкъщи си имат автобус, “ама стар”, и класният й ахнал. “Чака да го поправим и да разходим целия клас. Брат ми пък го иска за абитуриентския бал... Обаче е много топло... - мърмори момичето, измъквайки се от жегата в каросерията. - ...Май няма и климатик.”
Николай се усмихва на новото поколение и бързо разбива на пух и прах всяко съмнение, че мечтата му да си купи “Чавдар” е поредното вкопчване в едно безвъзвратно отминало време. “Носталгията ми не е по соца, а по детството. Виновни ли сме, че пораснахме тогава”, вметва той и като фокусник започва да вади от бездънен чувал в автобуса прашни пердета, които скоро ще пере и глади, метален перфоратор и билети от 4 и 6 стотинки, резервна табела, два таса (само толкова е намерил из ДАП-овете на старо), тромба от влак, която смята да монтира... Жегата в рейса вече едва се търпи, но Николай продължава ритмично: на таблото вместо някакви джаджи за отдушниците грее саксия с две червени петунии, която всяка сутрин сам полива, сочи и тубата със сантиментална стойност, сбутана зад седалките, с която наливал вода от гьола на магистралата, където току-що платеното “чавдарче” внезапно изръмжало и замлъкнало...
Добре де, и като го стегнеш, какво, скачам от автобуса, търсейки спасение навън. Дай да помечтаем на глас?
“Не знам”, усмихва се като петгодишен Николай Иванов. После налучква: „На кафе в центъра с децата. На ретро парад. Или просто ще съм спасил частица от българската история, преди да бъде разфасована за старо желязо”, допълва той.

Детската мечта ръжда не хваща

Макар и безнадежден мечтател, Ники е сериозен мъж – на визитката му пише „заклет преводач от сръбски”. Роден е във Видин, учи в София, някога е работил в Свиленград (там се и оженил), а днес е пренесъл цялото си семейство в Пловдив. От години върти хиляди километри из села и паланки като чиновник в Държавен фонд „Земеделие” и така, без да иска (или не), подхранва детската си мечта. „Непрекъснато се натъквам на видоизменени екземпляри – или автобусът ще е срязан и превърнат в панаирджийско стрелбище, или в барака, а наскоро видях и от ония ремаркета, които някога закачваха на чавдарите – сега пчелен кошер”, разказва Николай. И през цялото време държи на формулировката „детска мечта”, защото всичко около неговия „Чавдар 11Г5“ започва някъде там - по спирките на Видин в началото на 70-те.
Тогава Ники е 6-годишен хлапак, на улицата на баба му живеят двама автобусни шофьори, които смята поне за космонавти-супергерои, а най-голямото му желание е винаги да седи на първата седалка до шофьора. „Помня деня, в който се качих на „Чавдар 11Г5“ с изнасящи се врати. Беше чисто нов! Седях на втората седалка, след служебното място. Бях научил всички линии на градския транспорт заедно със спирките във Видин. И щом станах на 8 г., се почувствах подготвен да поставя ребром въпроса вкъщи: „Мамо, може ли да си купим автобус?”, попитал Ники. Отговорът й бил дълъг и оплетен. “Чух нещо, че: ...в социалистическите страни няма частна собственост, а запомних само: не може”, смее се той. Но нали за децата няма невъзможни неща - те летят в Космоса, стъпват на Луната, днес са полицаи, а утре летящия Чесмир, и Ники не се отказал. „Защото вярват, че може...”

По-късно, през 1989 г,. като студент в София, пак се сетил за думите на майка си. „Но вече в България всичко можеше. Или поне така си мислехме.” И за да не му избяга мечтата, решил със студентската стипендия да си направи автобусна фирма, за да върти с „чавдарчетата” по посока Видин. Този път обаче желанието му попарил баща му. „Послушах го. Продължих да уча и не съжалявам. Но и животът си поиска

Първото кръгче с новия акумулатор Николай е обещал на Светльо

Снимка Петър Ганев

своето – завършване, работа, жена, деца. Тогава страната беше наводнена от „Чавдар“ 11Г5, 11М3 и 11М4, но аз исках модел 80 или 81 - като от филма „Лавина”. Такъв за последно бях виждал в казармата в Търново през 1987 г., но през 90-те се оказах безвъзвратно закъснял. Бяха ги претопили всичките”, подритва мечтата си и тогава Ники. Междувременно води лична статистика – къде какви модели има или няма. На 28 години в Харманли даже се записва на шофьорски курс за категория D и за първи път се опитва да вкара в пътя един раздрънкан „Чавдар 11М3“. „Тогава пак ми казаха, че съм луд. За какво ти е тая категория, все питаха всички...”

Успява този, който умее да чака

Времето е безмилостно дори към наивните детски мечти. Докато се чуди, гледа, мисли и премисля своя автобус, преди месеци Николай вдигнал глава и осъзнал, че колкото по-сребърни стават косите му, толкова повече и любимите му “Чавдар”-и изчезват от пътищата. „Човек може да отлага да си купи хубава къща или яхта, или екскурзия, но един нарязан за скрап автобус няма как да се върне към живот”, казал си тогава той и отново поставил ребром детския въпрос. Този път на жена си. И пак ударил на камък.
„Първо ремонт на къщата, после автобус”, казала тя и той пак не възразил. „Беше права. Много пъти можех да купя автобус и да я поставя пред свършен факт, но не исках така. Вярвам, че нищо не бива да се прави на инат и насила, без мерак и със страх”, категоричен е Николай. „Чавдар”-ите обаче наистина оредели и жена му скоро поомекнала. „Виж, ако ще си сбъдваш мечтата, бъди сериозен - казала тя, - не можеш да разчиташ на случайността. Започвай да звъниш по всички ДАП-ове в страната.”
В такива моменти въпросът какво повече му трябва на един позакъснял мечтател е излишен, но Ники има отговор: „Заем от банката.” Семейството свършило и това, а Николай направил последен отчаян опит. „Преди години видях страхотен автобус. Открих и собственика, но отказа да ми го продаде. С него возел бабите до гробища по Задушница и им бил много удобен за торбите. Две години го уговарях. Казах му - не го хвърляй, не го давай за старо желязо, ще го направя, ще го наглася, когато ти е мъка, ела го виж...” Но напразно. Така след поредната командировка се прибрал по-рано, вдигнал телефона и пак зазвънял наред. „Най-накрая в Шумен казаха “да” и докато се огледам, с жена ми вече пътувахме натам. Посрещна ме мъж, започнал работа в „Шуменпът” още през 1969 г. Спретнат, ведър, с бяла риза”, радва му се Ники. Стиснали си ръцете и тогава го видял. „Моят автобус! Същият, за който мечтаех вече 40 години. Влязох в детството си през първата врата – шофьорът ме попита какво искам. Нищо, отвърнах му, – само го запали.“
„Сега, ако кажа, че съм видял нещо кой знае какво от автобуса, ще излъжа – просто бях щастлив!”, и по лицето на мъжа се прокрадва пак онази хлапашка усмивка.

Мечтите нямат спирачки

Петнайсет дни по-късно – на 1 октомври 2012 г., точно в 7 ч сутринта по разпореждане на директора на предприятието „чавдарчето“ било строено на плаца подгрято, с вдигнат въздух и един неработещ десен мигач. „Явно, като разбра, че го чакат 300 км, се уплаши и внезапно заработи”, смее се Николай.
Усещането в онзи момент на сладост лесно събира в изречение: „Чувах двигателя, усещах как ми се подчинява, двете пътнички – жена ми и дъщеря ми, се усмихваха доволно, но аз бях притеснен! Вече ми бяха казали, че този двигател (оригинал от „Шкода РТО”, 1936 г.) е вечен, но аз постоянно следях манометъра за вода и въздух. Даже малко преди Сунгурларе отбих и купих една 10-литрова туба вода за всеки случай”, разказва Николай. И тъкмо минал баира, качил се на магистралата, забил педала на газта на 60-65 км/ч, успокоил се... и двигателят изпушил. „Автобусът угасна! Манометърът на водата показваше 80 градуса, но в радиатора нямаше капчица. Не знаех какво да правя? С две жени насред безкрайната магистрала и със счупен „Чавдар”... Единствената ти мисъл в този момент е да звъннеш на някой от вторични суровини да те дръпне и всичко да приключи”, натъжил се Ники.
След час суетене все пак сипал 10-те литра вода и се огледал - наоколо нищо, само ниви и пустош. Припалил леко изстиналия автобус и плахо натиснал газта. “И след минути в далечината видях спасението! Гигантска локва, образувана от запушена циментова тръба...”, спомня си той и с Елица се втурнали с бутилките. На финала Николай дочул пак любимото ръмжене и запалил победоносно цигара.
„По ирония на съдбата днес автобусът е на името на жена ми - смее се щастливецът. - Когато се прибрахме вкъщи, тя ме погледна и каза, че такъв не ме е виждала никога. На другия ден емоцията поотмина и за първи път видях какво ме чака. Но кой е казал, че мечтите се сбъдват лесно...”, намига от шофьорското място Ники.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема