Или какво се опитаха да ни кажат двама действащи посланици и един бивш техен колега

Любослава Русева

Знаете ли кой е Джон Филипс?
Обзалагам се, че името не ви говори нищо, макар да става дума за човек от екипажа на „Титаник“, сочен за един от главните виновници за потъването на кораба.
В деня на катастрофата (14 април 1912 г.) Филипс е дежурен радист. Още рано сутринта получава телеграма от кораба "Карония" за плаващи айсберги, но докладва за нея по начин, който омаловажа заплахата. Около 13.30 ч му телеграфират "Балтик" и "Америка", след тях и корабът "Калифорния". Филипс дори не им обръща внимание. Шест часа по-късно неглижира и паническото предупреждение от "Месаба". Едва в 23.39 ч първи офицер Мърдок съзира ледената планина и хуква да предупреди капитана, но вече няма време за маневри, камо ли за промяна на курса. Айсбергът предстои да се вреже в кораба само след 60 секунди...

Посланиците на двете най-влиятелни европейски сили – Германия и Франция, решиха да действат на ръба на позволеното в дипломатическите отношения, публикувайки обща позиция за ситуацията в България. Реакцията им беше безпрецедентна не само защото представляваше пряка намеса във вътрешните ни работи, а и защото прозвуча като отчаян опит да бъдем предпазени от окончателен провал.
Всъщност Матиас Хьопфнер и Филип Отие изиграха ролята на радистите, които преди 101 години са изпращали сигналите до „Титаник“. При това не го направиха шифровано, двусмислено и завоалирано, а много ясно и категорично, така че да не остане съмнение за грозящите ни опасности. Двамата директно предупредиха, че ако България не се откаже от олигархичния модел на управление, я чака тежка катастрофа, и загрижено призоваха да обърнем курса колкото се може по-решително.
Подобна проява на нетърпимост към ситуацията в страната би трябвало да се тълкува като знак за почти пълно изчерпване на доверието. Нашият Джон Филипс обаче реагира по възможно най-нелепия начин:
„България, макар малка и бедна, не е нито френска колония, нито германска провинция, а суверенна държава”, подскочиха някои медии. Почти неизвестен депутат от БСП обясни, че Германия и Франция се държат като „акционери”, а виден социолог се скара на Европа, че не може да ни размахва пръст. В това време управляващите успяха да лансират познатата версия, че „приятелският огън” е насочен срещу предишната власт и срещу недъзите на политическата ни система, които тъкмо те започнали да изправят (!). „Бих искал да отбележа, че поставените от посланиците въпроси се отнасят до проблеми, трупани с години. Те са обект на загриженост от страна на българското правителство, което със своите действия се опитва стъпка по стъпка да ги решава“, обобщи външният министър Кристиан Вигенин, след което повече от смело заключи, че „критичните оценки не може да се отнесат към правителство, което е в управлението от месец и половина“...
Джон Филипс, с други думи, се направи на ударен. Престори се, че не разбира ясния знак за умората и тревогата на Европа, и се захвана да го тълкува в рамките на собствения си дневен ред (тук включвам и т.нар. опозиция, която моментално провидя възможност за реванш). Въпреки недвусмислените предупреждения, че няма да бъде търпян модел на управление, който създава „държава в държавата“, Джон продължи да си подсвирква нехайно, все едно играе на ащици и изобщо не е забелязал важното припомняне:
"Доброто управление на страната е в интерес на всички българи. Но също така е в интерес и на всички европейци: в качеството им на данъкоплатци (около 40% от отпуснатите на България европейски фондове идват от немските и френските данъкоплатци), защото нашите икономики са взаимно обвързани."

Поднесена доста любезно, заплахата за бъдещи проблеми с еврофинансирането изглежда реална. Във всеки случай засега е сигурно, че до голяма степен се (само)лишихме от шансове за задълбочаване на интеграцията с ЕС, които допреди 3-4 години ни се струваха непосредствено произтичащи от българското еврочленство.

Посланикът на Германия Матиас Хьопфнер и френският посланик Филип Отие

Едно от обясненията за лекомислената реакция от наша страна може да е това, че политиците наистина не разбират в какъв айсберг предстои да се сблъскаме челно. Възможно е да се надяват, че промените може да изчакат поредното раздаване на картите, както беше през 90-те години, когато властващите елити поддържаха хаоса и нереформираната тоталитарна държава до пълна икономическа и социална разруха. Не по-малко възможно е и да се заблуждават, че Европа пак ще реши да си затваря едното око – така, както го правеше по време на тройната коалиция и кабинета „Борисов“.
Фактът, че политическият скандал в България продължава да се развива по сценария, който върви от изборите насам, е показателен в какъв сос от самонадеяност, наглост и дори безочие плува управленският ни елит.
Само преди дни парламентът избра шеф на здравната каса, повтаряйки едно към едно скандалната процедура с назначаването на Пеевски. Кадруването из страната продължава с ускорени темпове. Някак между другото ни уведомиха, че предстои да бъдат похарчени 1-2 милиарда лева, като за целта ще се актуализира бюджетът.
Междувременно опозицията спечели кметското място във Варна с гласовете на една десета от варненци и все така лежерно бойкотира заседанията на парламента. Народното веселие все повече обхваща гражданските протести, с което те олекват и са на път да се превърнат в нарцистични пърформанси. В ход са и поредните импровизации за нови политически проекти, които не предлагат нищо различно, нищо смислено и нищо вдъхващо надежда за промяна.
Ако още не е ясно: Джон Филипс няма намерение да си взима поуки от разни посланически предупреждения, още по-малко да следва указанията за обръщане на курса. Кюти си в каютата, докато радистите трескаво изпращат съобщение след съобщение, кое от кое по-тревожно...
Впрочем последната телеграма е дело на един бивш посланик и в нея се казва следното:
„Демонстрациите от последните месеци са най-добрата надежда, че промяната в България е възможна... Революцията за достойнство по улиците прилича на истински народен бунт. Исканията на демонстрантите изглеждат ясни и категорични. Те настояват да се сложи край на корупцията в правителствените среди и на мафиотската власт.“
Джеймс Пардю отпътува от страната през 2005 г., но не бива да има съмнение, че в момента изразява не само собствената си позиция, а и позицията на държавата, която представляваше допреди осем години. Дали това ни харесва или не, чрез него САЩ очевидно ни предупреждават за същата опасност, за която предупреди и Европа в съвместната статия на Хьопфнер и Отие.
Отвъд конспиративните теории, че настоящото управление действа съобразно гласовете на сирени, които искат да ни отклонят от евроатлантическата посока, основните геополитически партньори на България преди всичко настояват да спазваме правилата и ценностите на демокрацията. Настояват за прозрачна и контролирана от хората власт - все елементарни на пръв поглед неща, които ни звучат смешно и глупаво, защото отдавна сме свикнали с фалша и кухотата. Дотолкова сме свикнали някой си Джон Филипс да направлява живота ни, че нищо чудно и днес повечето от нас да не разчетат сигналите за тревога като знак за добронамереност.

А времето напредва.

Съвсем скоро ще стане 23.39 часът.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема