Лъжата няма да си отиде от търговията, защото устройва всички

Веселина Седларска

„Скапана държава, що ли не я закрият, сега се връщам от чужбина, ти иди да видиш как живеят...” Ти в чужбина къде ходиш по-точно да гледаш как живеят? „Е как къде, в магазини!”
Дали пък тук е чак толкова лошо? Ще взема да отида в най-хубавия град за живеене в страната, ако и там е лошо, какво да говорим за другаде. Кой беше той? Бургас. Питам един икономист: Къде да премеря пулса на един град? И се оказа, че моята позната била права по въпроса за магазините, защото той казва: В мола, цялата икономика на страната се крепи на това, че осемдесет процента от населението се мъчи да продаде нещо на останалите двайсет процента, така че пулсът започва да се мери от катедралата на търговията и върви към по-обикновени храмове.
Влизала съм в толкова обширни музеи, но никога в толкова пуст.

Молът е музей на консуматорския обществен строй

който тук все още си мислим, че се нарича демокрация. Звъня на икономиста: Какво да направя първо? Той вика купи си една малка минерална вода в кафене. Купувам. Колко струва, пита. Два и четиридесет. Е, казва, значи всичко е между три и четири пъти по-скъпо. Проста работа било това икономиката.
Проста, проста, но не разбирам например онези магазинчета с по дузина чифта обувки и три-четири чанти, експонирани на витринки, като да са смъртната маска на Тутанкамон. И с продавачки, изваяни като статуи и също толкова въодушевени. В първото магазинче на мола продавачката ме поглежда без капчица надежда за оборот. Обаче едната от изложените чанти ме вика, вика… Колко струва, питам. Девойката казва: момент! Отива до чантата, сваля я от висотата й, поглежда етикета и обявява: 592 лева. Побиват ме неолиберални тръпки. На лизинг давате ли ги, питам. Продавачката не обичала да й се подиграват. А другата чанта колко е, ами онези обувки? Като посъбрах цените на стоките в магазинчето, получи се число, кажи-речи, равно на брутния вътрешен продукт на България.
Имам нужда от спешна консултация с икономиста. Слушай сега, казвам, там имаше не повече от двайсет артикула и продавачката стана да види цената, това някакъв психологически търговски трик ли е, защото не мога да си представя да седиш по цял ден и да не научиш цените на двайсет стоки. Не било трик, било мърлявщина, обяснява той. „Това момиче получава

заплата, която е по-ниска от цената на която и да е стока

в магазина й. То не е избирано за търговка, а по килограми и гръдна обиколка. Да не мислиш, че иска да е там? Просто е нямало по-добър вариант.” Ето защо не обичала клиентите да се подиграват. Питам: И кога собственикът на този магазин-галерия ще разбере, че това не са цени за българи? Отговаря: „Когато доходите му зависят от този магазин. Сега доходите му са от нещо друго, най-вероятно контрабандно, пука му на него дали стоката ще се продава. А продавачката не се старае, защото и на нея заплатата й не зависи от оборота, тя е там за реквизит.” Защо тогава е направил магазина? „За престиж, за пране на пари, да си убива трофейната му съпруга скуката с нещо – знам ли?”
Сивата икономика при социализма беше по-проста и разбираема, отколкото сивата икономика при капитализма. Особеностите на сивата икономика определят дали икономиката е планова или пазарна. Другото са теории за пред народите. Тупне те една чанта от 592 лева по главата и почваш да се питаш дали пък Карл Маркс не е казал някои верни неща. Не че помня всичко, което е казал Маркс. Но в едно със сигурност не е прав. В това, че социализмът ще победи в една отделно взета развита страна. Трябвало е да каже: в една отделно развита монархия. Защото до този момент социализъм е имало само в монархии: Швеция, Дания…
Съседният магазин в мола е за момичета, които имат в живота си повече нощи, отколкото дни. Всяка дрешка крещи като тромпет - с налчета, със синджирчета, изглеждат като произведени от джойнт венчър между текстилен и металургичен комбинат. И той празен, клиентките му още не са се събудили, все пак само два следобед е. До него магазин с творения на превъртял дизайнер, в който самотно се разхождат две величествено незаинтересувани продавачки. После магазин, в който всички стоки са щамповани или с един голям череп, или с безброй малки черепчета. „Потниче за 84 лева, това не е ли цинизъм?” Продавачката ме поглежда с мълчаливо съучастие, така актьорите преди 1989-а гледаха публиката, когато искаха да кажат, че това, дето ни го разиграват за други времена и места, се отнася за тук и сега. Следват три магазина на испанска марка, с която у нас се кичи едрата буржоазия, а в Испания едрата беднота. Три-четири нормални магазина, в смисъл с обявени намаления и разпродажби, при които стоките почти са стигнали нормалните си цени и по тази причина в тях щъкат клиенти. В мола продават мечти.
Пред изхода на сградата - просяк. Те не стоят ли пред църквите? Този просяк се е сетил, че църквата е там, където се материализират желания, значи в мола. Пускам в ръката му 50 ст.: „Само толкова имам!” Ето как хората започват да лъжат, когато ги лъжат, че една чанта струва 592 лева. Той ми съчувства, подвиква след мен: „Не се притеснявай, и аз

В мола икономиката на България се вижда като на длан: 80% от населението се мъчи да продаде нещо на
останалите 20%

 съм бил така.” В този миг виждам цялата хранителна верига: по средата е онзи с контрабандата, той храни хората нагоре (агенции, министерства, правителства, народното представителство). Под него е платеният просяк (продавачката) за връзка с клиентите, които са несъзнаващите донори на веригата нагоре. На дъното е истинският просяк, чиито донори са пак клиентите. И всеки лъже всички останали. Само истинският просяк няма за какво да лъже. Само той е свободен от всички капани на икономиката. Само той може да изръси нещо точно така, както си го мисли. В оня миг всичко това ми се стори така очевидно, както сутринта е очевидно, че е сутрин.
А сега – в по-обикновените магазини на главната улица. Продавачите там са съвсем различни – бързи като гущерчета и с речник от десетина любезни думи на всички езици. „Здраствуйте!” Българка съм, казвам. „Ааа, в такъв случай не гледайте цените, за българите има отстъпка.” Тоест редовна цена, каквато е извън сезона. Така цакаме предишните и настоящите братски народи. Обикновените магазини продават привилегията да си българин в България.

Пак лъжа, но някак патриотична

И пак съучастнически погледи между магазинерите и клиентите, както едно време между актьорите и публиката. Ние сме свикнали да прокарваме коравия живот с лъжа. С истина не е интересно.
Старата лимонада! Там, където тя се продава, е единственото място, на което има опашка – пред стоката на миналото. Точно както по времето на старата лимонада опашки имаше пред стоките на бъдещето. Стъклени буркани с надпис: лимонада, виолетки, етър, мента, шоколадка. Продавачът гребва с черпаче и пуска сифона в чашата. Продава спомени. „Това вече е истинска търговия - смята икономическият ми консултант, - да продаваш детство на четири пъти по-ниска цена от минерална вода е находка. Такъв търговец би забогатял другаде, тук просто ще оцелее. Което си е цял подвиг за малък бизнес в държава, в която и средният не оцеля.”
Новата стока на плажа – книги. Книги! По-хубаво и от старата лимонада. Още по-хубаво ще е, ако намалят ДДС-то върху книгите. Но няма, културният министър го каза. Защото и другите щели да искат намаление за своите стоки. Представяте ли си – онази чанта ще падне на 492 лева и тогава клиентите ще се избият за нея. А за книгите не се избиват.
И сега – да кажа или да не кажа? – познати ме заведоха в едно възможно най-малко квартално магазинче, в което няма никакъв проблем с оборота, освен че той пък няма нищо общо с ДДС, акцизи и въобще с държавата. Там се продават малко редовни стоки и много нередовни. Перилни препарати от Турция на одрински цени. Каналът за кори за баница и баклава зарежда квартала всеки петък. До петък хората си правят заявката. Каналджиите сладкари приемат и рецепти за лекарства, които в Турция са по-евтини. С цигарите без бандерол графикът е загадъчен. Или звънят по два пъти на ден с уговорени пароли да предлагат стекове, или изчезват със седмици и кварталът следи по новините дали техният човек не е хванат. Не че като го хванат, няма да се появят двама нови доставчици, но се получават едни тягостни периоди на чакане. Остава след всичко това да очаквате и снимки от тази разходка по магазините.
Най-добрият град за живеене в България е все пак различен в едно нещо. В него дори шофьорите на таксита не говорят против кмета. Въпреки че е доставил автобуси с климатици за градския транспорт и по този начин им отнема от клиентите. „Но пък оправи и улиците, не криволичим между дупки, гледката наоколо е приятна”, казва шофьор на такси и започвам да се оглеждам дали пък в този град не са доставили някакви лилави крави от ония, сближаващите хората. Да обичаш града си, се оказва ефективно. В смисъл върши работа. Иначе положението в магазините е същото като другаде – сиво, полусиво и откровено черно. След всичките си многобройни недостатъци какво добро качество има сивата търговия, че е така жизнена? „О, съвсем просто е - казва оня икономист, - сивата икономика устройва всички. В краткосрочен план. А за дългосрочния тук кой ти мисли?”
Обаче морето! Ах, морето… Ето едно нещо, което икономически консултант няма никога да ви каже: Най-хубавите неща са безплатни. Е, почти.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема