Димитър Кудоглу раздава приживе несметните си богатства в полза на бедните и страдащите, но държавата ни погубва всичко, което Благодетеля й оставя в наследство
 

Искра Ценкова

Името на Димитър Кудоглу е забравено отдавна, не го знаят дори в Пловдив - града, който през първата половина на миналия век го боготвори, нарича го свой съгражданин, нищо че е живял в него едва три години. Когато стане дума за благотворителност и меценатство, сещаме се най-вече за братя Евлоги и Христо Георгиеви, завещали 6 млн. лв. за строежа на Софийския университет. Те обаче нямат щастието на Благодетеля, както наричат Кудоглу в Града под тепетата. Той дарява приживе огромна част от приказното си богатство, вижда с очите си плодовете на благочестивото си дело и се радва на признателността и благодарността на своя народ. Това подчертава на няколко пъти в разказа си пловдивският стоматолог д-р Димитър Братанов, наследник на големия българин. Срещата ни е в дома на доктора - стара солидна сграда, запазила
изискания си аристократичен дух
на няколко крачки от централния площад в града. Тя е сред малкото запазени материални спомени от несметните богатства на Благодетеля. Кудоглу я подарява на любимия си племенник Димитър Турдоглу, дядо на д-р Братанов. Точно от балкона на този дом през 1927 г. заможният българин се радвал на реализираната си дългогодишна мечта – да сътвори Дом на благотворителността и народното здраве, наречен на името му.
Кой е Димитър Кудоглу? Фамилията е странна, нетипична с наставката си, но е чисто българска – Кудови. Турското „оглу“ идва като признание към предците. Вземат го мъжете от Беломорска Тракия, които търгуват с рязан тютюн в Истанбул. Корените на рода тръгват от село Габрово, Ксантийско, където през 1862 г. се ражда Димитър. Отгледан е заедно със сестра си Мария в семейството на благочестиви християни, за които да правиш добро е смисъл на живота. В село Габрово тютюнопроизводството е традиционен поминък. Местните отглеждат с къртовски труд качествен и много търсен тютюн, но се замогват бързо. Бащата Петър Кудоглу е сред първите, сдобили се със собствен чифлик. Димитър завършва френския колеж в Цариград, после трупа богатство като търговец на тютюн в Ксанти. През 1903 г. заедно със съпругата си Екатерина се премества в Дрезден, тогава център на европейската търговия с тютюн. Семейството живее в лукс – в голяма красива къща, истински замък, с лятна градина с нацъфтели магнолии. На първия етаж са трапезарията, салонът за пушене и работният кабинет с богата библиотека, зимна градина. Мраморното стълбище се вие към втория етаж и отвежда до спалните помещения и семейния параклис. Според записките на Недко Каблешков, адвокатът на Кудоглу, семейството
живее в истински палат
който мъчно би описал и най-талантливият писател. „Не вярвам друг българин, па даже и българският цар да е живял някога в такова разкошно жилище, с такава изящна и скъпа мебел. Множеството салони, спални, трапезарии, оранжерията са изпълнени със статуи и картини от видни майстори. “Кудоглу разполага с автомобил и шофьор. Цяла фирма се грижи и за любимия му бял кон. Тази аристократична къща винаги е пълна с хора – вратите й са широко отворени за близки, роднини, приятели, търговски партньори. Българинът купува в Дрезден две къщи. Втората служи за българско консулство. Каквото и да прави той обаче, не забравя родния си край. През 1908 г. създава лечебница в Габрово, плаща заплата на лекаря, лекарствата на болните. Дарява бащината си къща за училище и финансира преустройството й. Богатството му расте неимоверно по време на войните, когато снабдява армията и цивилното население на изолираните Германия и Австро-Унгария. Тогава засилва още повече своята благотворителна дейност в бедната си и изстрадала родина. Малко след избухването на Междусъюзническата война заедно с хиляди други българи от Беломорска Тракия габровци хукват натоварени с покъщнина към родината, подгонени от настъпващите гръцки и турски войски, които плячкосват и палят селата. Хиляди стават невинни жертви на трагичния погром през есента на 1913 г. Много от тракийските бежанци се заселват в Пловдив и околностите му. Така на юг от централната жп гара се появява
махалата Кючук Париж
която бързо расте. След края на войната Габрово остава на гръцка територия – опожарено и разграбено. Връщане назад няма. Потресен от огромната трагедия, Кудоглу изпраща от Дрезден 2 хил. златни лева, с които да се подпомогнат спешно най-насъщните нужди на всички семейства. В помощ на воюващите, на инвалидите, сиропиталищата, болниците, училищата пръска милиони. Дарява цели състояния за издръжката на дружествата на Червения кръст в София, Пловдив и Ксанти, за откриването на десетки безплатни трапезарии с топла храна за бедните в Пловдив и София. Внася в БАН 100 хил. лв. за учредяването на фонд на негово име, чиито приходи са предназначени за издаване на литературни трудове, а по-късно средствата му са пренасочени за борба с туберкулозата, детската смъртност и кожно-венерическите болести... Дарява стотици хиляди левове на различни фондове – Иван Вазов, Цанко Церковски, фонд Автономия на университета. Подпомага с 40 хил. лв. Дома на изкуствата в София. В знак на благодарност настоятелството на дома го обявява за свой почетен член, а цар Борис III го награждава за родолюбивата му дейност с орден „За гражданска заслуга“ II степен. Кудоглу покровителства и музикални дарования – оперната ни певица Мара Фратева, цигуларката Недялка Симеонова. Недялка учи цигулка в Дрезден в школата на проф. Лаура Раполди, но през 1916 г. остава без издръжка. Кудоглу финансира обучението й, настанява я в девически пансион, а в почивните дни тя разполага със самостоятелна стая в дома му. Той й купува дори изключително скъпата цигулка „Сториони“ – майсторски инструмент от Кремонската школа. Само между 1919-1926 г. той раздава благотворително над 2 млн. и 500 хил. лв. според непълния отчет на Недко Каблешков. Личният му адвокат признава в мемоарите си, че изобщо не е смогвал да записва суми под 1000 лв., а Кудоглу ги е раздавал почти ежедневно и безвъзмездно на отделни лица и сдружения. Записките на адвоката само загатват за размаха на благотворителната му дейност. „Баба ми казваше: Това, което пипнеше, ставаше златно. Но не е давал дума да се спомене за благотворителните му дела. Няма организация в Пловдив, която да не е подпомагал финансово“, разказва д-р Димитър Братанов. Той и брат му са единствените наследници на
малкия род с огромни заслуги
към България. Димитър Кудоглу не оставя преки наследници. В началото на 1923 г. съпругата му Екатерина ражда момиченце въпреки медицинските противопоказания. Болнава е, често се лекува в Сан Ремо. Бебето скоро умира, няколко месеца по-късно тя също си отива. Вторият брак на Кудоглу с над 20 години по-младата от него също Екатерина отново е безплоден. Родът продължава сестра му Мария с двамата си синове – Димитър и Константин. Тя овдовява много рано, а той през целия си живот гледа на момчетата като на собствени. Поема издръжката им в най-елитните европейски училища. След това и двамата работят като негови пълномощници по изкупуване и манипулация на тютюни в Ксанти и във фирмите му в Пловдив. Константин няма наследници. Димитър Турдоглу има двама синове - Атанас и Петър, и дъщеря Мария, майката на д-р Димитър Братанов. Петър загива твърде млад на фронта, преди да се задоми. Атанас също няма наследници. Кудоглу поема и издръжката на децата на племенника си. Изпраща ги да учат в най-престижните учебни заведения в Париж, Мария израства в дома му в Дрезден, владее няколко езика. Последната му снимка е точно с нея. Двамата вървят из пловдивските улици – той, вече в напреднала възраст, невисок на ръст, елегантно облечен, подпрян на неизменния си бастун, а тя – сияеща, хубава, млада. По това време вече е реализирал най-грандиозното си дело, създал е своя Дом на благотворителността и народното здраве, един от първите диспансери в България.

Идеята му в началото е да създаде болница. Купува 3 декара земя в Пловдив, но след това дарява парцела на дружеството на самарянките. Дава си сметка, че диспансерът е
по-съвременен тип на лечение
В него ще се лекуват и бежанците от родното му село Габрово в Беломорска Тракия, българите, прокудени от

Благодетеля и първата му съпруга, която умира малко след единствената им рожба

 Македония, преживели страшна трагедия. Диспансерът ще се бори срещу най-опасните болести - детските, туберкулозата, венерическите. Ще даде нова насока за развитието на родното здравеопазване. В него ще се изнасят здравни сказки, ще се извършва профилактика на населението. След двете национални катастрофи страната тъне в мизерия и бедност, живее в лоши хигиенни и материални условия. България е на първо място в Европа по детска смъртност, туберкулозата е социален бич, взима стотици жертви, а покрай моралния упадък и липсващата здравна култура заразените със сифилис, гонорея и мек шанкър са хиляди. Държавата се тресе от стопанска криза и
нехае за здравето на народа
Единствената надежда са хора като Кудоглу – преуспели, инициативни, с чувство за морален дълг и милосърдие, не най-богатите, но пък големи човеци.
Домът на благодарността и народното здраве е открит с тържествено шествие и нестихващи овации на 8 ноември 1927 г. Цял Пловдив се скупчва на централния площад. Тук е и министър-председателят Андрей Ляпчев. А Кудоглу пристига специално за тържествения ден от Дрезден.
Новата солидна пететажна сграда на площад „Цар Симеон“, в която диспансерът отваря врати, е построена за хотел. Масивна е, невероятно красива, с големи помещения. Кудоглу я купува срещу 5 млн. лв. и веднага я дарява на народа за вечни времена, както и два тютюневи склада на ул. “Иван Вазов” на стойност 15 млн. лв. Приходите от наемите им ще издържат диспансера. Наемател на индустриалните постройки е той самият, в тях се обработва тютюнът, който изнася за Германия. Така като наемател внася ежегодно в бюджета на диспансера 800 хил. лв. и го издържа индиректно. Здравното заведение лекува и консултира
безвъзмездно всички бедни
без значение от етнос, вероизповедание, по-заможните плащат такса за прегледи и лечение, тези пари също отиват в лечебницата. Кудоглу изпраща директора на диспансера д-р Киро Добрев да обиколи няколко европейски страни и да се запознае с дейността на диспансерите. Дарява още 3 милиона и кусур и за изграждане на водопроводни инсталации, парно отопление, перални, бани, за оборудване с модерна медицинска техника – рентгенов апарат, радиоскопия, лаборатория, консумативи. Сам обикаля из Европа, за да набави най-добрите апарати и уреди, поема разноските на лекарите, за да черпят от опита на свои колеги в Европа.
По негово настояване Народното събрание приема специален закон, според който имуществата, оборудването на лечебното заведение се освобождават завинаги от всякакви държавни такси и данъци. Към диспансера са открити и противобясна станция, и лаборатория, която обслужва цяла Южна България и извършва безплатни анализи на питейната вода. Само лабораторията спестява на общините годишно сумата от 2,368 млн. лв. За изключителните си заслуги към държавата той е награден с
орден „Свети Александър” II степен
удостоен е и със званието почетен гражданин на град Пловдив.
До 9 септември диспансерът работи с желязна отчетност. Дълги години около три четвърти от разходите му осигурява Благодетеля, останалите са приходи от такси, заплатени от по-заможните пациенти.
В края на живота си мъжът, дарил милиони на своя народ, е разорен. Световната икономическа криза през 30-те години свива бизнеса му. Прищевките на младата му съпруга го вкарват в огромни разходи, малкото си останало имущество е прехвърлил на нейно име. Кудоглу е заобиколен от ласкатели и спекуланти, подписва лекомислено пълномощни, полици, поръчителства. През 1937 г. двете му къщи в Дрезден са ипотекирани, дълговете му са в размер на 4 милиона марки.
По ирония на съдбата точно той, създателят на белодробния диспансер, умира през 1940 г. в Пловдив от пневмония. По време на Втората световна война къщата му в Дрезден е напълно разрушена от авиобомба. През 1947 г. диспансерът е одържавен. Огромната му библиотека с научни публикации, трудове, учебници, чуждестранна литература е унищожена без някой да си даде сметка за ценността й. През 1940 г. след смъртта му с решение на Градския съвет в градината „Цар Симеон“ е издигнат негов бюст-паметник. 11 години по-късно е демонтиран като неподходящ за мястото. Едва след 9 септември се оказва, че някой благочестив българин го е прибрал за съхранение в местната художествена галерия. През 1951 г. фондация „Дом на благотворителността и народното здраве“ е закрита под предлог, че благотворителните мероприятия са част от миналото, с което вече сме скъсали. Че съществуващото само на думи милосърдие е унизявало трудещите се. Ликвидирани са всички благотворителни дружества и фондации. Спомените за Благодетеля са напълно изличени през 1973 г., когато градската управа взима решение да се събори сградата на Дома на благотворителността, за да се разчисти място за разширяването на Централната поща. Мотивът на безумното решение е: основите на сградата са напукани от земетресението през 1928 г. Градът недоволства, под декларацията за спасяването на сградата се подписват обикновени граждани и специалисти - инженери и архитекти. Въпреки това
Домът на благотворителността е разрушен
Централната градска улица, носеща името му, е преименувана. Голяма част от дарените от него сгради за обществени цели днес са унищожени. Само една малка уличка между два блока носи името му. А младите в града дори не са чували за Димитър Кудоглу. В същото време други го смятат за светец, молят се на гроба му и твърдят, че помага.
За 150-годишнината от рождението му в града се събират само неколцина. Времена, въздъхва д-р Братанов. След 9 септември майка му Мария с дипломата си от Париж и десетте си езика шие върху картон насипни копчета. Баща му Пенчо Братанов, завършил американски колеж у нас, а после фармацевтика и медицина във Виена, преподава в Медицинската академия до 1944 г. На едно събрание се изказва срещу Сталин и го изхвърлят от катедрата, без право да започне каквато и да е работа. Накрая с ходатайството на приятел става шеф на хамалите. А подчинените му всички до един са адвокати. „Христо Станев, най-добрият цигулар в България, единственият българин с докторат в Сорбоната по онова време, също работеше като хамалин при баща ми“, разказва д-р Димитър Братанов. Кръвта на рода Кудоглу продължава да тече във вените и на двамата синове на зъболекаря. Единият следва право, другият фармацевтика – като дядо си.

Публикацията е направена със съдействието на Стефан Шивачев, един от авторите на книгата „Кудоглу Благодетеля“ и шеф на историческия музей в Пловдив.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема