След 50 дни на улицата протестиращите нямат намерение да свалят карнавалната маска. Опитът им за равносметка загатва, че наесен театралните похвати ще отсвирят радикалните
 

Елица Димова

- Вие пишете, че в града ни цари истинска бъркотия. А аз ви казвам, че в града ни цари величествена бъркотия. Вие пишете, че всеки карнавал носи загуби, а аз ще ви кажа, че носи неизчислими загуби. Вие пишете, че сме впрегнали и децата да вдигат шум по улиците, а аз ще ви кажа, че това се отнася и за бебетата. Толкоз.
- Простете, но къде е смисълът от всичко това?
- Константинов, защо се правите на наивен? Ако не съществува карнавалът, животът на гражданите ще стане още по-безсмислен...

Нажежените реплики си подхвърлят организаторът (Георги Калоянчев) и журналистът, отразяващ събитието (Стефан Данаилов) в българската класика “Карнавалът”. Когато комедията на Иванка Гръбчева се завърта в кината, по улиците на София отново е пълно с протестиращи. Годината е 1990-а и натрапчиво прилича на 2013-а: днес палатките не са пред Президенството, а дежурят срещу Народното събрание, а някогашното мълчаливо бдение на площад “Батенберг” пак е там, но е шумно, многоцветно и карнавално. Даже и онази гръмка реплика “По-добре танковете да дойдат” си има красив юнски римейк: “Най-добре е хората да дойдат”, така гласеше един от плакатите, издигнати пред Министерския съвет.
След 50-ия си ден протестът против кабинета „Орешарски“ така и не свали карнавалната маска. А може би не иска? Тя му лепна като по мярка след серия от цветни акции: бели балони вместо домати полетяха към парламента, ръченици, тебешири и асамблеи напълниха Орлов мост, голата Свобода поведе протестиращите, театрални етюди под пластмасова маса развеселиха множеството, а минимаратонът мина под мотото „Днес бягаме ние, утре – вие”.
С времето художествената самодейност на площад “Независимост” - къде самородна, къде прекопирана, нарисува протеста като симпатичен младеж в къси панталони и широка усмивка, към когото с умиление често поглеждаха дори и опонентите му. Плажната революция отпреди дни нежно попи и последните му капки кръв от нощта с белия автобус и се закани наесен арт акциите в името на приличен Изборен кодекс и “Незабавна О-СТАВ-КА” да са още по-шумни, цветни и креативни.
И докато депутатите стягат куфари за лятната си ваканция, протестиращите пишат статуси: The show must go on... Въпросът е ще свалят ли карнавалните маски за големия финал, или театралните им похвати ще сработят по-добре от радикалните?

Рекламни палатки

Две слънчасали момчета нагъват пържени фаст-фууд картофи и пият сода под бялата шатра на палатковия лагер пред Народното събрание. Цветозар и Наско са от източните окупационни сили, а онези от запад са: “Палатките на Мая Манолова”, шегуват се те. Не харесват съседите си, защото са твърде умерени в исканията си - настояват кабинетът да си тръгне чак след промени в Изборния кодекс и конституцията. “Гафовете на управляващите са твърде много, за да чакаме. Докато има злоупотреби, искаме незабавна оставка”, заявява шефа на палатките Цветозар Вълков. Протестира от първия ден, но става отговорник на лагера по неволя. “По принцип участвам във всякакви протестни акции и познавам ядрото на по-активните в София. Чух за лагера, позавъртях се наоколо и се оказа, че никой не е питал общината”, разказва Цветозар.
Мъжът хукнал към “Московска” и от 20 дни живее на палатка. Следи за реда и дисциплината наоколо, силно вярва в красивия вид на протеста и в мирния му характер. “Нагледах се на всякакви провокации - то не се опитваха да свалят прожекторите от паметника, чиито гайки после ние завивахме, то не ни псуваха... Нощта преди сблъсъците виждам един дегизиран с очила се скрил зад палатката. Викнах му, а той кърти павета и ми се прави на германец. Пратих човек с немски език да говори с него, оказа се провокатор - знаел само три думи. После един пиян италианец почти влетя с мотора си в лагера. Извиках полиция. Друг изсипа купчина камъни около палатките, после да кажат, че сме ние. Страшна напаст - оказа се, че най-трудното е да се опази протестът мирен”, пали се Цветозар. Наскоро дошла и жена, която се развела и нямало къде да спи. “Искаше да остане, казах й, че това е протестен лагер, не приют.” А тя се затюхкала - ако знаела, че така ще стане, щяла да протестира. Отпратил и мъж, който първо заплашил, че ще се самозапали на Орлов мост, но постоял 15 минути и се отказал. “Погледнах го накриво, защото сме против подобни форми на протест. Беше с детето си и поиска подслон, но не за друго, а за да го видят медиите и да си издейства убежище в друга държава…”
Тестът за влизане в лагера е разговор с Цветозар. След няколко въпроса разпознава провокаторите, пък е и търпелив, мирен човек, допълват другите. До 2008 г. живял в Щатите, политолог е на свободна практика, който няма време да си оправи документите за докторантурата от протести. Не приема да го наричат лице на случващото се. “Още отначало структурата е хоризонтална и всеки е лидер. Това е най-голямата ни сила. Един платен и организиран протест не може да е креативен - колкото и рекламни специалисти да впрегнеш, идеите рано или късно се изчерпват. Докато при нас всеки сам решава как и кога”, обяснява Цветозар. Неговата теория за ефекта от случващото се звучи колкото наивно, толкова и в унисон със събитията. Шефът на палатките твърди, че мирното противопоставяне на властта е най-добрата реклама за България. “Искам моята държава да се появява с хубави новини по света, а не с агресия, корупция и политически интриги. Това ще засили интереса на туристите, на инвеститорите, оправя имиджа. Каузата ми е много лична - важно е да не се изпитва страх към държавата”, твърди Вълков.
Протестите на Орлов мост срещу приемането на поправките в Закона за горите отпреди година, в които Цветозар бил двигател, са неговият пример, че с мир се постига много. “Тогава не влязохме в световните новини, но сега чуждите медии ни следят изкъсо и сами казват, че това е нов вид протест. Харесва им и се надяват светът да се зарази с него. Звучи абстрактно? Че ние почти изместихме новината за раждането на британския принц в чуждите медии...”
Днес в палатковия лагер - макар и увлечен в плажна революция, тезите изглеждат ясни: Оставка. Не на суровите акции, които деморализират протеста. Потушаване на всяка провокация. “Нали, ако днес отидем на разговор с властта, те ще кажат, че това е краят на протеста и пазарлъците ще започнат. Това е поуката ни от февруари”, тегли чертата Цветозар.

Фаза на разстежа: #усмихнисебе

В близост до лагера се мотае и 24-годишният Атанас Стойков - бивше крупие, охранител, продавач-консултант, настоящ безработен и пианист на белия роял пред парламента. На метри от него - пред Народния театър, колата си паркира и Ильо Петров, 23-годишен диджей, завършил европеистика в СУ и част от групата, организирала миловидната акция с белите 3000 балона, пуснати пред Народното събрание. Двете момчета, родени в зората на демокрацията, не се познават, но протестът с лекота слага общия знаменател помежду им.
И ако случващото се навън наистина има красив младежки образ, то той трябва да е на Ильо - карирана небрежна риза, комбат панталони, тъмни очила, широка усмивка, информиран, модерен, решителен. Също като Цветозар и той отрича варианта хората от улицата да излъчат лидер, защото много бързо ще бъде „яхнат” от неправилните хора. Но с усмивка приема тезата, че от толкова много красота и мир днес протестът е заприличал на карнавално шествие, на което едни играят ръченица, а други пишат с тебешир по паважа. “Протестът на децата” е хубаво определение, но това не означава, че не сме готови да изядем по два шамара в името на идеите си - признава Ильо. - За мен голямата цел е формирането на заедност, която досега не съм виждал у нас. 50-дневните акции - били те арт, миловидни или смешни, са, за да има чуваемост. Извън София нямат представа какво се случва тук, а политиците се правят на разсеяни. Колкото до алтернативата, това е и най-голямата критика към протеста, защото не дава отговор на въпроса след оставката какво?”
Момчето, родено през 1990 г., не се чувства комфортно на място, на което някой още скандира “Червени боклуци”. Странно му е, но се опитва да разбере. Наскоро прочел текст на Теодора Димова, посветен на поколението й, което разбрало, че е излъгано, и днес пак е на площада. “Това са моите родители и фактът ме кара да се чувствам зле - след 23 години сме заедно и протестираме за едно и също”, допълва той. Признава, че хоризонталният протест дава свобода за всякакви идеи, но и лесно може да се мине тънката линия на добрия вкус. Не одобрява както викането пред празни сгради, така и скандирането пред домовете на политиците. „Това е лично пространство, въпреки че тяхната политика засяга всеки от нас лично”, допълва той. Дразни се най-много на „официалните статистики на МВР” и на тезата, че младите са превърнали протеста в парти на открито. “Занимавам се с музикални събития и отлично знам как изглеждат 3000 души. А колкото до забавлението, сещам се за поне три начина как да си изкараме по-готино и протестът не е от тях”, обяснява Ильо. Притеснява се само, че ако правиш едно и също нещо повече от 20-30 дни, накрая то се превръща в навик.
 

Августовското „ваканцуване” на депутатите не го обезсърчава. Напротив. „Вярвам, че наесен хората ще са много повече, а акциите - още по-силни”, отсича той. Човърка го само въпросът за алтернативата. „Трудно е...- поглежда встрани. - Силно вярвам, че с формирането на граждански активно общество днес утре всеки посегнал към властта ще идва с ясното съзнание, че има пред кого да отговаря за действията си. Рефлексът да реагираш на нередностите е моята лична кауза”, допълва той.
И ако при Илко протестът се е превърнал в начин на живот, то другият връстник на демокрацията - пианистът Наско, идва тук случайно, минути след новината за окървавения протест, и не за да укрепва живите вериги... “Видях пианото в репортажа и... ми се присвири”, откровен е той. Докато другите обсаждали сградата ту отляво, ту отдясно, той седнал и засвирил „Погребалния марш” на Шопен. После и “Седнало Джоре дос...” Хората го аплодирали до сутринта и му харесало. “Оттогава не пропускам ден - вече съм фен на мирната революция”, смее се Атанас, но му е рано за равносметки.
 
Другото лице

В онази нощ на сблъсъци, докато самоукият пианист дрънка на белия роял, Елисавета Белобрадова застава на пътя на белия автобус. За часове снимката с окървавеното й, но усмихнато лице се превърна в символ на „втвърдяването” и „погрозняването” на протеста. Някои дори на шега я нарекоха „най-щастливия бит човек”. От този миг градските легенди около името й като „лице на окървавения протест” се нижат една след друга. Още преди раната на челото й да се е обелила, Елисавета разбира, че е „вечният протестиращ”, „безработна”, която е впрегнала „цялото си семейство да сваля властта срещу пари”, и най-забавното: „Че това не е било кръв, а кетчуп”, маха с ръка тя. И казва, че глупостите около нея са най-яркият пример какво би се случило, ако протестът посочи този или онзи за свой водач.
А всъщност Елисавета е майка на две палави момичета на 3 и на 9 г., възпитаник на Френската гимназия, висшист, търговец, финансово не се оплаква и от време на време разпуска с бокс. „Само за кардио тренировка. И съм била само на протеста през 1997 г.” На едното си рамо е татуирала откъс от „Риголето” на Верди, а на другото цитат от „Пътят” на Кормак Маккарти. Суров разказ за времето, когато цивилизацията и природата са мъртви, а баща и син бродят из руините на света и се борят за оцеляването си - не само физическото, но и моралното...
„Когато говорим за формата и облика на протеста, трябва първо да се замислим какъв вариант имаме. Образът в късите панталонки се открои, защото днес сме изтикани в ъгъла и се надявам, че всички разбират това. Наврян си там с балона, знаменцето и детето и вървиш ден след ден... Не ни се дава възможност за по-твърди действия по простата причина, че те ще бъдат и бяха нагледно опорочени, нито можем да излъчим лидер, защото и това ще бъде яхнато на секундата. Всеки ден параноично се оглеждаме за провокатори. Дори нямаме възможност да подредим реални искания, защото няма върху какво и кого да ги поставим. И в един момент ние сме там, преминали сме етапа на умората, на отчаянието и... просто сме там”, обяснява Елисавета. Признава, че след 50 дни звучи малко пораженчески, но вярва, че протестът не бива да спира и ден. „Не казвам, че е обречен, но ние сме като в поговорката “Мъж го искам, сега го искам”. Чакаме си спасителите. Кой? Флаш Гордън ли? (Американски супергерой, вдъхновил Джордж Лукас за сагата „Междузвездни войни”.) Проучванията сочат, че ако има избори, БСП отново ще спечели. Така че никой нищо не чака”, блъска се в собствените си думи тя.
Обобщението й на случващото се повече от 50 дни звучи познато: наченките на активно гражданско съзнание, появило се на площада, е най-голямата победа на протеста. „Дано да не е единствената! Имаме само два инструмента за участие във властта - избори и протести. Когато първият не работи, минаваме на план Б. У нас вторият механизъм от години е опорочен и дано нашето поколение успее да възпита у себе си самочувствието, че когато нещо не му харесва, излиза на улицата. Днес се учим да бъдем граждани”, обяснява тя. И категорично отрича надеждата, прокраднала се в редиците на шествието, че хора от улицата може да влязат в политиката и да сътворят чудеса. „Няма държава по света с нормални политически и социални показатели, която да се управлява от хора от улицата. Как Иван с плаката от площада да влезне в парламента и ще очакваш много от него?” Отрича и сравненията между днешния протест и онзи от 1997 г., по времето на който е първокурсничка и отговаря за една от барикадите. „Тогава вярвахме, че има алтернатива. И колкото и да ни беше студено, а то беше много, колкото и да бяхме гладни, а бяхме, спяхме по пейките, от заведенията ни носеха хляб и кренвирши, но нищо не можеше да ни прибере. Нямахме пари, цигари... А сега сме окей - не се оплакваме, оправяме се, още повече е лято, но отчаянието, което е обзело всички, е несравнимо с никое друго време преди.”

Уличен театър

Лош спомен за нощта на сблъсъците пази и Иван Дончев. След нея три дни едва успява да стана от леглото. “Не от рани, а защото се почувствах безсилен. Омерзен. Употребен в една месомелачка. Тъжно ми беше, защото видях колко лесно може да бъде прекършен протестът. Бях разколебан, но още на следващата вечер сложих носията и застинах с вдигнат юмрук. Хората ме търсеха с погледи, ръкопляскаха ми. Благодарен съм им, защото бях на ръба да се откажа. Сега си мисля, че и те са имали нужда да ме видят...”
Иван е мълчаливия мъж, облечен в носия, който от 24-ия ден на протеста стои неподвижен, докато шествието се изтегля от Министерския съвет към Орлов мост. Проговаря за първи път пред „ТЕМА” в опит за равносметка. „Мирният протест има голяма сила и тя се крие в неговата продължителност. Прилича на идеята за моята жива статуя - продължителност и постоянство и когато има натрупване, то буквално спира дъха. Звучи абстрактно, но знам как спотаената сила респектира. Затова съм сигурен, че протестът ще остане мирен и следващата му фаза ще е още по-артистична. Само си представете, че тези 15 хил. души, които всеки ден викат и надуват свирки, внезапно замълчат?”, загатва Иван. Той е театрален фотограф на свободна практика - допреди десетина години военнослужещ, но влиза в НАТФИЗ и обръща гръб на армията. Ходи на протестите, облечен в носия вместо с флаг, от самото начало и решава да застине пред множеството спонтанно на 24-ия ден. „Усетих емоцията на хората. Когато стоиш, отвътре всичко кипи. Разплаквал съм се. Веднъж застанах бос и възрастна жена зави краката ми с кърпа. Когато приключих, каза, че съм й по-мил от сина й. Нямам представа какво преживява, но ме развълнува. Друга вечер мъж сложи знаме в ръката ми и хората избухнаха...”, разказва Иван.
Смята, че протестът е с наивно лице, защото го започнаха деца. „Не на години, а в душите си. За първи път имаме такъв чист протест - без агресия и провокации. На улицата има много артисти - не известни лица непременно, а хора с таланти. Но днес ми липсва именно тяхната мотивация да доразвият започнатото. Няма я завършващата група. Липсва единият крак на протеста - първият, който направи най-трудната крачка, е стъпил, но другият, който трябва да му помогне да качи следващото стъпало, го няма.”
В трети курс Иван Дончев попада в компанията на проф. Крикор Азарян. Снима негова постановка, наблюдава с дни театъра в най-чистата му форма, черпи житейски уроци от извора. „Професорът беше открит и честен с хората. Нямаше фалш - ако нещо не е наред, то се казваше. И доброто, и лошото. Най-важният урок, който научих от него, е, че всички, без значение с власт в ръцете или не, сме равни”, допълва фотографът. А опитът в театъра му помага с лекота да драсне чертата и да посочи какво липсва на протеста днес: „Режисьор! А може би и звезда. Но не холивудска - те вече блестят в парламента. На нас ни трябва пълнокръвен образ от европейското кино. Иначе досега протестът се справя само защото изпълнителите долу имат отлични импровизационни умения.”

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема