Съвместна рубрика на сп. ТЕМА и Filibe.com

 

 

Мистерията Стоичков

Костадин Каменов

Едва ли трябва да се търси някаква символика във факта, че докато филмът за кариерата на Камата пълни киносалоните, легендата на българския футбол най-сетне започва да се доказва като треньор. Дори напротив – ако в основата на успеха на Стоичков на терена бяха хъсът, агресията и успешно изпълняваната роля на „перде”, точно тези му характерни особености се оказаха несъвместими със следващото поприще. Начело на националния отбор на България, а после и в „Селта Виго” Христо действаше със същия безцеремонен размах, който го направи номер едно в Европа – но без да си дава сметка, че когато работиш за себе си, спортната злоба и непукизмът са плюсове, а когато трябва да си едновременно треньор, педагог, учител, тактик, мотиватор и приятел на 20-30 млади момчета, подходът следва да бъде коренно различен.
Всички специалисти се обединяват около мнението, че Христо се компрометира като национален селекционер – и то не толкова заради резултатите (до един момент България бе в превъзходна позиция по пътя към Мондиал 2006, после пък остана едва на една точка зад Холандия в пресявките към Евро 2008, стартирани от Камата), колкото заради скандалите във и около отбора. Всеки двубой бе съпътстван я с критики към съдиите, я с критики към УЕФА (съответно – и наказания за треньора), я с непремерени коментари спрямо съперниците (конкретно Румъния), я с дрязги със собствените футболисти. Поемайки поста след катастрофалното европейско през 2004-а, иконата на ЦСКА и на „Барса” категорично подчерта, че слага край на практиката с използване на чужденци с български паспорти – напълно логично предвид факта, че Пажин, Загорчич и Янкович обраха обществените негативи за онова 1:9 в Португалия. Позицията му обаче се задържа само няколко мача – после Янкович се завърна в тима и дори получи незаслужено титулярно място, натурализираните звезди на „Левски” Томашич и Лусио Вагнер също изгряха като български национали. Отделно в ерата „Стоичков” от държавния тим си тръгнаха вратарят Здравков, Илиян Стоянов, Георги Пеев и Стилиян Петров – а последвалото връщане на десния халф и на капитана само потвърди обществената тайна – че хаосът в главата, респективно в треньорската философия на Стоичков – е пълен. За периода му като селекционер все още се говори с насмешка – от схемата с двама защитници, довела до изоставане в резултата срещу Малта на „Васил Левски”, през повиквателните за знайни и незнайни герои по света и у нас до срамното 0:0 с Албания, след което Христо първо заяви, че остава, а после зачезна в посока Галисия.
Експериментът „Селта” – по-скоро популистки ход от страна на ръководството на клуба, отколкото някаква бъдеща перспектива – бързо се оказа неуспешен. Изпадналият в криза тим отдавна бе загубил инерцията от времената, в които бе почти наравно с „Реал”, „Барса” и „Валенсия”, а достатъчно показателен е фактът, че свободното падане на балаидос приключи едва тази година, когато „Селта” най-накрая се върна в Примера дивисион. От визитката на Стоичков обаче обстоятелствата отсъстват – а завръщането в Испания отново стои с ярко негативен знак. Като прибавим престоя в ЮАР, за който в България са известни само интервютата на плажен английски, и последвалото позиране с казашки калпак в Ростов на Дон, то цялостният образ на треньора и ръководител Стоичков придобива нелепо карикатурен вид. От архивите веднага бяха извадени имената на Марадона, Матеус и близките до нас Хаджи и Савичевич, за да се подчертае стопроцентовата неуспеваемост на големите футболисти на треньорската скамейка.
Затова и очакванията от Христо Стоичков след изненадващото му назначаване в „Литекс” бяха минимални. Единственият допир на легендата с българския клубен футбол бе покрай школата на „Чавдар”-Евтрополе; ловчанлии в този момент пък се ползваха с репутацията на най-добрия тим в А група – шампион в две поредни години и трамплин за националните селекционери Стоилов и Пенев.

Христо Стоичков

 

И действително пролетта на Стоичков край Покрития мост се разви според сметките на критиците – оранжевите практически бяха отписали титлата, но отпадането и за Купата на България означаваше, че за пръв път от десетилетие Ловеч нямаше да гледа международен футбол наесен. През лятото ситуацията се усложни неимоверно – Гриша Ганчев първо бе спряган за собственик на ЦСКА, после вдигна ръце от личния си клуб заради проблеми с правосъдието; високопрофилните чуждестранни звезди веднага напуснаха Градския стадион, а когато се очакваше същото да стори треньорът Стоичков (публично спряган за президент на армейците), той предпочете да остане и да се доказва с тийнейджъри и отхвърлени от грандовете кадри.
С този си ход носителят на „Златна топка” на първо място си спечели уважение. Колкото и Стойчо Младенов да тръби, че работи без заплата, сектор Г помни как наставникът пръв си взе шапката след лицензионния скандал и спукването на Сашо-Томовия балон. Феновете на „Левски” също още не могат да простят директната връзка между големите пари и професионалната мотивация на Наско Сираков. Докато Стоичков – който освен всичко няма никаква емоционална връзка с така или иначе изкуствено напомпания „Литекс” – остана да върши работа. Въпреки липсата на кадри, на финанси и на тежката ръка на Гриша Ганчев.
Оказа се, че точно това реабилитира Христо като треньор. Дали е поумнял, или се е култивирал в сравнение с периода начело на националния тим, не е ясно – сигурно е само, че коренно е променил отношението си към Михайлов и бившите си съотборници по високите етажи на БФС. Но най-голямо впечатление прави фактът, че Стоичков – същата тази бомба край тъчлинията, която еднакво обстрелваше свои и чужди – така успя да мотивира учениците в състава си, че сиромашкият „Литекс” е само на една точка зад третия ЦСКА (който бе победен още в първия кръг въпреки съмненията за „полягане”) и има отлични позиции за атака на евроквотите. Само като вметка – „осмицата” на Ицо в Ловеч носи роденият през юни 1995-а юношески национал Никола Колев; до него играят 15-годишният (!) Кирил Десподов, Ангел Здравчев (18) и една година „по-старите” Симеон Славчев, Антон Недялков и Румен Руменов. Плюс четирима невръстни мъжки национали – Бодуров, Сашо Цветков, Илия и Георги Миланови, последният от които се превърна в абсолютното откритие на българския футбол през 2012-а. Съставът с най-ниска средна възраст в А група не само има уникални резултати като гост (Стоичков бе близо дори да измъкне точка или три на „Герена”), но и направи немислимото – да направи марката „Литекс” обществено приятна. Ако до оттеглянето на Гриша Ганчев оранжевите бяха свързвани със задкулисни игри, издути трансфери и самоцелни титли, то днес – може би и заради изместването на вниманието към новия провинциален „лош” Лудогорец, „бебетата на Стоичков” са надеждата на цялата страна. Агресивният, красив и резултатен футбол, правилната постройка в зависимост от съперника и пределната мотивация на играчите пък говорят само едно – треньорът е добър, потенциално – много добър. И точно той е победителят от цялата ситуация. Защото, макар сам да позволи да бъде употребен прекалено рано като национален селекционер, днес Христо Стоичков изглежда наставник с модерен почерк, атрактивна философия и отношение към бъдещето. Който - ако продължи така, ще премине от графата „Марадона, Матеус, Хаджи” в онази с Бекенбауер, Кройф и Гуардиола. И с право ще очаква да му се извиним.

Статията се публикува със специалното разрешение на сп. Тема

 

Copyright © 2011 Nextel Co