|
България чака различната партия, кой ще я направи
Веселина Седларска
ЦЕдна партия не е по-добра от друга по същата причина, по която една
олигархия не е по-добра от друга.
Хайде да пофантазираме на партийна тематика. Партиите са сдружения
на компетентни и загрижени хора. Партиите събират хора с еднакви
представи за бъдещето и с общо мнение за решаване на проблемите. Зад
екипите им няма тайни интереси, създаването им не е замислено от
хора в сянка. Те са просто добре сработени екипи от безспорни
професионалисти в различни области, които са посветени на
обществения интерес. Не се борят за членска маса, не губят време да
стягат редиците на местни структури. Не са им нужни нито купувачи на
гласове, нито пазванти по места в деня на вота. Партиите не се
тресат от раздори, защото битки за оглавяване на листи няма.
Депутатството се смята за работа и в листата се влиза с интервю за
работа. Който иска да става депутат, се явява на препитване. Там се
задават всички въпроси на всички кандидати. След което се преценява
кой би се справил най-добре. Не кой ще е най-предан, в смисъл няма
да се отцепи от парламентарната група. А кой ще представя най-добре
проблемите на хората. Централите на партиите са място, където се
генерират идеи, а не кариери. Обсъждат се решения, за изпълнението
на които се търси сътрудничество с други партии… Стига толкова,
много се размечтах.
Тази картинка, съвсем близка до теорията на демокрацията, е възможно
най-отдалечена от практиката. Описаната по-горе партия не е
журналистическа измислица. Тя е противоположност на широко
разпространените масови партии, нарича се модерна кадрова партия и
някои световни автори й възлагат надеждата, че точно тя
ще спре партийния упадък
характерен далеч не само за нашата страна. Ако се върнем в деня след
последните президентски избори, когато Меглена Кунева беше на върха
на своята популярност, можем да кажем, че обществените очаквания
бяха тя да направи подобен тип партия. Един делови професионален
екип в централата и широка обществена подкрепа (гласът на
гражданите) в страната – без свирепата организационна дисциплина,
без столично вредени водачи на листи. Това, както знаем, не се
случи. Разстоянието от обещаното до предложеното бе толкова голямо,
че потенциалните привърженици на „България на гражданите” изляха
много гняв и разочарование, за да го запълнят. И те го запълниха – с
шумни местни скандали, с оттегляне, с обвинения към ръководството, с
подмолно саботиране. Набралата сила вълна от гласоподаватели
наказателно се отля. Така една нова партия, на която се предричаше,
че ще бъде управляваща, не успя дори да влезе в парламента. А беше
съгрешила само в едно – не отговори на обществените очаквания да не
е като другите. От това можем да си направим поне един сигурен
извод: България чака различната партия.
Сега ние не харесваме правителството. Така както не харесвахме
правителството на Жан Виденов и избрахме Иван Костов. Така както
после не харесвахме правителството на Иван Костов и избрахме Симеон
Сакскобургготски заради обещанието за нов морал. Така както по-късно
не харесвахме Сакскобургготски и не знаехме кого да изберем. И така
както след това не харесвахме тройната коалиция и избрахме Бойко
Борисов в името на обещанието за възмездие. През всичкото това време
партиите някак успяваха да останат встрани от общото отвращение към
политиката, въпреки че тъкмо те са емблемата на политиката.
Отминаваме ги като че ли зад омразно правителство и нежелан
парламент не стоят точно те, партиите. След което избираме нов
парламент, а той ново правителство и стигаме до същата омраза,
защото зад това стоят същите пощадени партии. Да се критикува
правителството – това, общо взето, е работа на всеки. Да се
критикува партия – о, това е вътрешна работа, освен това ние
дотолкова не искаме да имаме нещо общо с каквато и да е партия, че
под нашето ниво е да ги критикуваме дори, да си се оправят сами.
И ето те как се оправиха:
- Партиите не са сдружения от хора с еднакви възгледи, често
различията между двама съпартийци са по-големи, отколкото между
членове на различни партии.
- Ако нямаш идеи, ставаш член на партия по две причини: а) търсиш си
работа, б) търсиш си по-добра работа.
- Обратното: имаш идеи и енергия, но не ставаш член на партия,
защото не искаш в някакъв момент да си загубиш работата.
- В по-старите партии депутатството е въпрос на време, в по-новите –
на пари. Допълнително условие за всички партии – лоялност персонално
към лидера и отказ от собствено мнение.
- Не е нужно да си наясно какво е либерализъм, за да станеш член на
партия, която твърди, че е либерална. Социалната чувствителност даже
е пречка пред примерното членство в социалистическата партия. Не е
нужно да си десен, достатъчно е да си готов да работиш за Бойко
Борисов.
- Партиите са
трафикантска касичка, безфактурен бизнес
черен пазар за обществени поръчки.
- Партиите не са идейният генератор за развитието на държавата, те
са кадровикът на държавата.
- Партиите са досадните, но задължителни главни герои в спектакъла
на демокрацията, чийто сценарий у нас се пише зад кулисите.
- Доказахме, че зависимостта между уеднаквяването на партиите и
политическото инженерство е
|
Движение "България на гражданите" на Меглена Кунева сбърка само в
едно - не отговори на обществените очаквания да не е като другите
правопропорционална – колкото по-малки са разликите между партиите,
толкова по-улеснено е политическото инженерство.
Сега ние искаме оставка на правителството и нови избори, на които ще
се явят същите тези партии. Какво здраво и чисто очакваме да се роди
от тяхната загнилост?
Колкото и да е странно, това жалко състояние на партиите устройва
много добре самите партии. Няма значение, когато народът им крещи,
че са мафия, важното е народът да не се сети да поиска парите от
данъците му, които отиват при партиите като субсидия, да се харчат
целево – единствено и само за строго дефинирана партийна работа.
Партиите така уютно са се наместили в тази установеност на
ходатайстване, себеустройване, имитиране, безконтролно харчене на
щедри субсидии, че промяната никога няма да се извърши отвътре.
Просто защото онези бели врани, които все още седят в партиите, за
да дочакат промяната, винаги ще бъдат толкова малко, колкото са
белите врани. Партиите са приели, че се
занимават не с идеи, а с поминък
и оттук нататък всичко е позволено, както се казва, „нищо лично,
просто бизнес”.
Колкото и да е странно, Европа също предпочита да се чувства повече
устроена, отколкото взискателна към българските партии. В тези
времена на паника от ислямизация за Европа има малко значение дали
ДПС е клиентелистка, мафиотизирана или неконституционна партия. За
Европа е важно, че в граничната за континента България има партия,
която е бариера пред ислямизацията на страната. Сергей Станишев също
е важен за Европа – не защото е най-добрият възможен лидер на БСП, а
защото поради лични амбиции е склонен да държи голямата партия
привързана на къса каишка към Брюксел и съответно на безопасно
разстояние от Москва. Европейската народна партия предпочита да брои
депутатите, които ГЕРБ й доставя в европарламента, вместо да
размишлява дали ГЕРБ покрива представата за дясна партия. Балансът
между ползите и вредите е изградил прага на европейската търпимост
към несъвършенствата на партиите доста висок, засега го прескача
само „Атака”.
Колкото и да е странно, това състояние на нещата устройва и нас. То
ни носи печалби – практически и емоционални. Практическите: пътят за
кариера и печеливш бизнес е съкратен. Той не минава през години
обучение, конкурси, квалификации, търгове и други такива трудоемки и
времеядни занимания, той минава през партия. Можеш да изминеш този
път бързо и лесно през една партия или друга, или пък като ги
редуваш една след друга. Емоционалната печалба: избираш да не
ползваш партийната пътека и така се чувстваш почтен, възвисен,
вътрешно интегриран. Това изобщо не е малка печалба в държава, в
която няма никакви механизми за отличаване на почтеността и
възнаграждаване на компетентността.
„Партийната система е инфраструктурата на политическия разум на
дадена нация” (Даниел Смилов, политолог). Партийната ни система,
инфраструктурата на политическия ни разум е в състояние, в което не
може за бъде извървян път към промяна на основателно ненавиждания
начин на управление. Викането за оставка и за нови избори е все още
викане на неволята да дойде и да оправи закъсалата ни каруца. Ще
викаме, докато разберем, че трябва да си ремонтираме изборните
закони, да си стегнем съдебната система и т.н. по конструкцията на
каруцата, за да продължим към добрия край на приказката.
Статията се публикува със
специалното разрешение на сп. Тема |
.gif)