Филибето:  Проф. Стоянович, добре дошли в древния Пловдив! Вие сте част от колектива, създал документалния филм за Съединението. Каква е поуката за всички нас от този важен историческия акт?

Проф. Стоянович:Ако трябва да излезе само една мъдрост от акта на Съединението, тя трябва да засяга всички нас като българи и тя е, че за общо учудване, имаме моменти, в които заедно можем повече. Обикновено българският разказ е, че не можем да постигнем повече заедно. Именно това е първото и най-важно послание на Съединението. 

Иначе можем да извлечем още много поуки от този прекрасен акт в българската история. Първо, че едно дело може да е общонародно, когато в него се включва куцо и сакато, бедно и богато, мъже, жени и деца, когато те са убедени, че това начинание е полезно за обществото и държавата. 

За жалост това, което днес наблюдаваме е, че целите ни като съобщност стават все по-дребни, ползите – все по-лични, а перспективата на погледа все по-конюнктурна – ние непрестанно сме зависими от своите слабости, а не от възможното ни величие като нация. 

Във филма за Съединението се споменава, че неговите идеолози и създатели  не очакват никакви  материални облаги след реализацията му за разлика от корупцията,  завладяла днешните политици. 

Със сигурност великите действия по това историческо събитие са действия на хора, лишени от типичния за съвременниците ни заден умисъл. Разбира се, нито един от тях не е ангел или архангел, или човек, когото да канонизираме утре за светец. В политическия пантеон на България всички са грешници, въпросът е, че някои са грешници на национално ниво по начин, който води тази държава напред. 

Преди време, когато започнах да пиша биография на моя прадядо, който е един от членовете на съединисткия комитет в Пловдив, ми направи впечатление, че сред многото му ордени и отличия няма нищо, свързано със Съединението. 

Чак тогава, на относително напреднала възраст, си дадох сметка, че всъщност нито българската държава, нито българският княз по онова време, нито следващият български княз са намерили за нужно да създадат споменен знак за Съединението. 

Има връчени медали за Сръбско-българската война, в която тези поборници са участвали,  но за Съединението – ни пара, ни медал, ни пост, ни имот. Какво по-симпатично от това, особено 140 години по-късно, когато нашите прадеди до голяма степен, хванати от кол и въже, са успели да се съберат, да извършат това общо дело и да се разделят, както стана дума, без да очакват парче от баницата.

Филибето: Можем ли да се поучим от цикличността в нашата история?

Проф. Стоянович: В новата история на България цикличността обикновено е в повторяемостта на събития, които ни карат да мислим, че сме жертва на историята – Априлското въстание, Санстефанска България, всички опити за събиране на българските земи, Балканските войни, Първата световна война, Гражданската война (необявена, разбира се, до 20-те години на ХХ век) и чак до 40-те години на Втората световна война, когато пак се опитваме да съберем заедно тези парчета. 

Всички тези исторически процеси, заедно и поотделно, са достатъчно пространни, за да ни научат на много неща. Тъжното в днешния ден, поне от моята скромна камбанария е, че българската нация се лиши от кауза, надежда, цел, в името на която да се бори и да остане заедно. 

Ние започнахме да живеем в името на консумацията за сметка на много по-големи и дълбоки цели, които биха могли да ни обединят като част от цивилизования свят на Европа.

Филибето: Как виждате съвременна България в забързания, противоречив и глобализиран свят?

Проф. Стоянович: България сред много дълго време на лутане и перипетии е в двете най-сериозни и симпатични общности – Нато и Европейския съюз. Аз също не харесвам Европа непременно такава, каквато е - брюкселска Европа, но това не значи, че човек не бива да работи за нейната промяна. 

Брюксел също понамирисва. Понякога дори понамирисва повече отколкото трябва, но това не означава да загърбим нашата европейска цивилизационна общност и да търсим някакво бъдеще в други посоки - източни, югоизточни и т.н. 

От историческа гледна точка това е най-щастливият момент на България. Ние сме на правилната страна на историята и в двете семейства. Това ще стане ясно и на всички онези, които в момента са на друго мнение.

Филибето: Какво  е развитието на Пловдив днес, според Вас?

Проф. Стоянович:Винаги идвам с огромно удоволствие в Пловдив, но все пак като гост. Въпреки хубавите жени, гостоприемните кръчми, театри , сладките мохабети и всичко останало. 

Презастрояването, все по-голямото задъхване, невъзможността до живеем заедно, пречат на този древен град, който дори е по-стар от Рим. Ние затова взехме и толкова да се мразим, защото делника ни, особено в някои от най-големите градове на България, е на ръба на поносимото. 

Трябва да започнем да мислим как да разграждаме това напрежение и аз, като човек на културата и науката смятам, че това може да стане с помощта на духовната сфера. В тази връзка след като обиколих любимите си места в Пловдив, виждам че те са станали още по-прекрасни и по-европейски. 

Доведох  мои приятели от чужбина да видят Пловдив. С тях седнахме в популярно пловдивско заведение, при което те възкликнаха буквално: Господи, все едно сме в центъра на Барселона! 

И пред Пловдив стои голям проблем - той да не се свързва само със Стария град, с Главната улица и близостта на магистралата. Това е нещо прекрасно, но оттам насетне в този град живеят хора, раждат се деца и ние искаме тези деца след няколко поколения да продължат да ни управляват по един цивилизован начин. 

Градът под тепетата наистина не случи на най-добрите представители на политическата власт последните десетилетия, но да се надяваме на по-добро бъдеще.

Филибето: Вашето пожелание към нашите читатели?

Проф. Стоянович:България, и в частност Пловдив, е едно прекрасно място за живеене и колкото повече обикаляме по света, който смятаме, че е по-добър от нас, се убеждаваме, че България е по-добро място от тях. Напълно убеден съм в това!